Изгнание
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Трилогия за мрачния елф #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Киркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Изгнание». Краткое содержание книги:
Двама от тези безстрашни герои са Дризт До’Урден и неговата магическа пантера Гуенивар. Скитащ се като изгнаник, напуснал Мензоберанзан — града на своята раса, Дризт се бори за мястото си в безкрайния лабиринт. Преследван от безпощадната си майка и от собствените си кошмари, той ще трябва да направи най-големия избор в своя живот.
„Салваторе… се придържа към най-добрите традиции в жанра и същевременно налага нови стандарти за следващото поколение писатели.“ — списание „Дракон“
— Свидетели? — изсмя се Бриса, отгатнала мислите му. — Нима наистина смяташ, че те ще дръзнат да обвинят една върховна жрица заради някакъв жалък мъж? — Тя присви очи и притисна лицето си към Дайнин. — Някакъв жалък труп? — отново се изкиска мрачната елфка и пусна внезапно своя брат. Дайнин падна на колене, борейки се да възвърне нормалното си дишане.
— Да вървим — каза с жестове Бриса на останалите от патрула. — Усещам, че най-малкият ми брат не е в този район. Ще се върнем в града, за да попълним провизиите си.
Първият син на До’Урден наблюдаваше сестра си в гръб, докато тя подготвяше оттеглянето на отряда. Мрачният елф желаеше само едно — да забие меча си между плешките й, но беше достатъчно разумен да не го стори. Повече от три века Бриса беше върховна жрица на Кралицата на Паяците, а сега се ползваше и с нейното благоволение, въпреки че останалите членове на дома До’Урден го бяха загубили. Но и без подкрепата на злата богиня, мрачната жрица беше опасен съперник — владееше много заклинания, а отвратителния камшик беше винаги близо до ръката й, готов да захапе.
Когато тя понечи да си тръгне, Дайнин извика след нея:
— Сестро! — Бриса се извърна изненадана, че той се е осмелил да я заговори и то на глас. — Приеми извиненията ми — добави той, даде знак на войниците да потеглят отново и се обърна към сестра си. Използваше езика на жестовете, не искаше никой да чуе разговора му с жрицата. — Не ми е приятно присъствието на СиНафей Хюнет в семейството ни — обясни й Дайнин.
Устните на Бриса се разтеглиха в една от онези нейни двусмислени усмивки и мрачният елф не можа да определи дали тя е съгласна с думите му или само го заблуждава.
— Мислиш се за достатъчно мъдър да се съмняваш в решенията на матрона Малис? — попита с жестове тя.
— Не! — категорично отрече той. — Матрона Малис постъпва както е редно и винаги за благото на дома До’Урден. Но не вярвам на тази Хюнет. СиНафей видя как домът й беше разрушен до основи от правосъдието на управляващия съвет. Любимите й деца бяха изклани, както и голяма част от войската й. След тази загуба наистина ли е способна на вярност към дома До’Урден?
— Глупав елф — жестикулира в отговор Бриса. — Жриците разбират, че дължат вярност само на Лот. Домът на СиНафей вече не съществува, следователно и СиНафей не съществува. Сега тя е Ши’неин До’Урден й по заповед на Кралицата на Паяците е длъжна да спазва всички задължения, които й се дават с това име.
— Не й вярвам — повтори Дайнин. — Нито пък ми е приятно да виждам сестрите си, истинските До’Урден, понижени в йерархията на дома, за да й отстъпят мястото си. Трябваше да я поставят след Мая или по-добре сред частта от семейството, лишена от благородническо звание.
Въпреки че беше съгласна с думите му, Бриса изръмжа:
— Не се тревожи какъв пост заема Ши’неин! Домът До’Урден е по-силен, когато притежава още една върховна жрица. Един мъж трябва да се интересува само от това!
Дайнин кимна одобрително и благоразумно прибра меча си, преди да се изправи. Бриса на свой ред закрепи змийския камшик на колана си, без да изпуска от поглед ловкия си брат.
Занапред мрачният елф щеше да внимава повече в компанията на сестра си. Знаеше, че животът му зависи от способността му да се разбира с Бриса. Малис щеше да я изпраща всеки път с преследваческите отряди — все пак тя беше най-силната от всичките й дъщери и имаше най-големи шансове да открие и залови Дризт. А Дайнин, който повече от десетилетие продължаваше да ръководи патрулния отряд на града, познаваше тунелите отвъд Мензоберанзан по-добре от всеки друг в целия дом.
Първият син на До’Урден сви рамене, отпрати мрачните мисли за лошия си късмет и последва сестра си надолу по коридорите, водещи към града. Щяха да си починат за кратко — не повече от един ден — и да се върнат отново по следите на своя неуловим и опасен брат. Дайнин не гореше от желание да го намират.
Гуенивар рязко извърна глава и замръзна на място, свила едната си лапа и готова за тръгване.
— И ти го чу, нали? — прошепна Дризт и се доближи до пантерата. — Ела, приятелко. Да видим кой е новият враг, дръзнал да навлезе в територията ни.
Затичаха се — еднакво бързо и еднакво тихо — по тунелите, които така добре познаваха. Дризт спря изведнъж и Гуенивар, дочула стъпките, направи същото. Мрачният елф знаеше, че това е звук от ботуши, а не от някое чудовище, бродещо из Подземния мрак. Той посочи към една купчина срутени скали, до която имаше широка пещера с много каменни тераси. Гуенивар го поведе към нея — оттам щяха да наблюдават коридора много по-добре. Патрулният отряд се появи няколко секунди по-късно. Състоеше се от седем елфа, но Дризт не можа да различи нищо повече — бяха прекалено далече. Когато си припомни дните, в който предвождаше тези патрули, ловецът се учуди, че ги е усетил така лесно. Колко самотен се бе чувствал тогава, начело на десетина елфи, които не издаваха нито звук. Обучени да се движат в тишина, те се сливаха със сенките така добре, че често оставаха невидими дори за силното зрение на младия До’Урден.