Изгнание
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Трилогия за мрачния елф #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Киркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Изгнание». Краткое содержание книги:
Двама от тези безстрашни герои са Дризт До’Урден и неговата магическа пантера Гуенивар. Скитащ се като изгнаник, напуснал Мензоберанзан — града на своята раса, Дризт се бори за мястото си в безкрайния лабиринт. Преследван от безпощадната си майка и от собствените си кошмари, той ще трябва да направи най-големия избор в своя живот.
„Салваторе… се придържа към най-добрите традиции в жанра и същевременно налага нови стандарти за следващото поколение писатели.“ — списание „Дракон“
Най-високият миконид пристъпи напред и застана пред мрачния елф. Разбрал колко е важно да постигне разбирателство с новия крал на колонията, Дризт не помръдна, но все пак застана нащрек — готов да отскочи встрани, ако нещата не се развиеха така, както очакваше.
Миконидът изпусна силна струя спори. За частица от секундата, преди да са го покрили целия, Дризт успя да ги разгледа. Той знаеше, че възрастните микониди могат да изхвърлят много и различни видове спори — някои от тях дори много опасни. Но мрачният елф разпозна оттенъка на този облак и го прие, без да се противи.
— Кралят мъртъв. Аз крал — улови мислите на гъбичния човек Дризт по телепатичната връзка, установена с помощта на спорите.
— Ти си кралят — отвърна ловецът. Как му се искаше тези гъбовидни създания да можеха да говорят. — Нали?
— Подножие за мрачен елф, гора за микониди — заяви кралят.
— Съгласен…
— Гора за микониди! — помисли си отново гъбичният човек, този път съвсем категорично.
Без да каже нищо повече, Дризт се спусна от възвишението. Беше изпълнил своята задача и нито той, нито новият крал желаеха да продължат този разговор.
Със завидна бързина, мрачният елф прескочи потока и прекоси дебелия слой мъх. Пещерата беше тясна и дълга и се простираше далеч напред, като правеше лек завой, преди да достигне до големия изход, водещ към лабиринта от тунели на Подземния мрак. След завоя, Дризт отново стана свидетел на щетите, нанесени от василиска. Наоколо лежаха телата на няколко полуизядени роти — ловецът трябваше се да отърве от тях, преди да са ги надушили и други неканени хищници. Още няколко роти стояха неподвижни — вкаменени от погледа на страховитото чудовище. А точно пред самия изход на пещерата стоеше бившия крал на миконидите — двайсетфутов гигант, който сега не беше нищо друго, освен каменна статуя.
Дризт спря, за да изрази почитта си. Така и не бе научил името на този миконид, нито пък той неговото, но мрачният елф предполагаше, че в лицето на това същество е имал поне съюзник, може би дори приятел. Няколко години бяха живели в съседство, въпреки че рядко се срещаха, и двамата бяха разбрали, че се чувстват в по-голяма сигурност, знаейки, че другият е наблизо. Но общо взето Дризт не изпита вина при вида на своя вкаменен съюзник. В земите на Подземния мрак оцеляваха само най-силните, а този път кралят на миконидите не беше сред тях. В дивата пустош, никой нямаше право на втори шанс.
Когато се върна в тунелите, Дризт започна да изпитва все по-силен гняв. Припомняйки си клането в своята земя, той прегърна яростта и я прие за свой съюзник в тези опасни територии. Ловецът прекоси няколко тунела, накрая сви по един, там, където миналата вечер бе спуснал кълбо от черен мрак и където Гуенивар се бе готвила за скок върху чудовището. Магията се бе разнесла и с помощта на инфрачервеното си зрение мрачният елф успя да различи няколко създания, пълзящи по изстиналия труп на василиска.
От тази гледка гневът на Дризт се усили още повече. Мрачният елф несъзнателно посегна към дръжката на ятагана си, а когато мина покрай главата на василиска, оръжието, сякаш по своя собствена воля, започна да нанася жестоки удари, раздробявайки мозъка на мъртвото чудовище. При ударите слепите пещерни плъхове побягнаха. Без да се замисли, Дризт хвърли свободния си ятаган и прикова един към стената. Без да забавя крачка, ловецът измъкна острието от камъка и пусна животното в торбичката си. Търсенето на добитъка щеше да се проточи дълго, а той имаше нужда от храна.
Дризт прекара в търсене целия ден и до средата на следващия вече беше напуснал границите на своята територия. Пещерните плъхове не бяха любимата му храна, но този успя да го засити и да му даде сили да продължи — помогна му да оцелее. А нищо друго не беше по-важно за един ловец, обитаващ земите на Подземния мрак.
Мрачният елф усещаше, че наблизо се намира една част от избягалото стадо. Той призова Гуенивар и с помощта на пантерата успя бързо да открие добитъка. Надяваше се да намери всички животни в този участък, но откри само половин дузина. Все пак шест бяха по-добре от николко и Дризт даде знак на своята пантера да подкара стадото към пещерата. Мрачният елф знаеше, че задачата им щеше да е много по-лесна и безопасна, когато Гуенивар е наоколо и подкара стадото още по-бързо. Докато пантерата се умори и се наложи да се върне в родното си измерение, добитъкът вече спокойно си пасеше мъх край потока.