Изгнание
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Трилогия за мрачния елф #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Киркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Изгнание». Краткое содержание книги:
Двама от тези безстрашни герои са Дризт До’Урден и неговата магическа пантера Гуенивар. Скитащ се като изгнаник, напуснал Мензоберанзан — града на своята раса, Дризт се бори за мястото си в безкрайния лабиринт. Преследван от безпощадната си майка и от собствените си кошмари, той ще трябва да направи най-големия избор в своя живот.
„Салваторе… се придържа към най-добрите традиции в жанра и същевременно налага нови стандарти за следващото поколение писатели.“ — списание „Дракон“
Тичаха вече повече от час, свиваха по тайни проходи и пресичаха най-опасните участъци в този район. Мрачният елф познаваше тези земи като дланта си и беше сигурен, че с малко усилие ще оставят патрулния отряд далече назад.
Когато най-накрая спряха, за да си поемат дъх, Дризт усети, че групата е още по петите им, дори много по-близо, отколкото преди — трябваше само да погледне към Гуенивар, за да потвърди опасенията си.
Ловецът усети, че е бил проследен с помощта на магия — нямаше друго обяснение.
— Но как? — запита пантерата той. — Аз отдавна не съм онзи мрачен елф, когото те познаваха като свой брат — нито по външен вид, нито по характер. Какво е онова, което им е толкова познато, че да го разпознаят с една магия? — Дризт се огледа набързо и погледът му попадна на двете оръжия.
Ятаганите бяха наистина удивителни, но повечето оръжия в Мензоберанзан бяха такива. Тези остриета дори не бяха изковани в дома До’Урден; нямаха и изработката, предпочитана от семейството. Тогава плащът? — чудеше се мрачният елф. Пиуафуи беше отличителен знак за принадлежност към определен дом, шиеше се според предпочитания от семейството цвят, дизайн и бродерия. Но по наметалото на Дризт отдавна не личеше нищо. То бе толкова окъсано и парцаливо, че ловецът се съмняваше, че една магия за откриване на местонахождение можеше да разпознае принадлежността му към дома До’Урден.
— Принадлежност към дома До’Урден — прошепна Дризт, погледна към Гуенивар и изведнъж се сети. Беше отгатнал отговора! За втори път свали кесийката от врата си и извади сребърната монета — символа на Даермон Н’а’шезбаернон, създаден с магия, притежаващ и своя собствена, характерна за всеки дом. Само един благородник от дома До’Урден имаше правото да носи този символ.
Дризт размисли за миг, после върна монетата обратно и завърза кесийката около шията на Гуенивар.
— Време е жертвата да отиде на лов — гальовно промълви той на голямата пантера.
— Знае, че го следим — ръцете на Дайнин светкавично жестикулираха към Бриса, ала тя не удостои с отговор неговото твърдение. Разбира се, че Дризт знаеше, че го преследват — беше очевидно, че се опитва да им избяга. Бриса запази спокойствие. Символът на дома До’Урден гореше като пътеводна светлина в съзнанието й, обладано от магията.
Когато групата достигна до едно място, където тунелът се разклоняваше на две, върховната жрица спря. Сигналът идваше някъде отвъд разклонението, но сякаш не беше в нито един от двата коридора.
— Вие наляво! — даде знак Бриса на трима от патрула, а на останалите двама нареди: — Надясно! — После задържа своя брат и даде указания на всички, че тя и Дайнин ще останат на самия кръстопът, за да помогнат на някоя от групите, в случай, че се наложи.
Високо над пръсналия се отряд, Дризт се усмихваше самодоволно и се рееше из сенките на покрития със сталактити таван. Войниците можеха да настигнат него, но да хванат Гуенивар — никога.
Хитрият план беше пуснат в действие и изпълнен перфектно до последната подробност. Ловецът искаше просто да отдалечи врага от собствената си територия, докато преследвачите се изтощят от дългата и безнадеждна гонитба. Но сега, докато се рееше във въздуха и наблюдаваше своите роднини, Дризт зажадня за нещо повече.
Мина известно време, мрачният елф се увери, че разделените войници са на достатъчно разстояние едни от други, и извади ятаганите си с мисълта, че срещата със собствените му брат и сестра няма да е чак толкова неприятна.
— Отдалечава се. При това много бързо — обърна се Бриса към Дайнин, без да се страхува, че някой ще чуе гласа й. Беше сигурна, че брат й се намира много далече оттук.
— Дризт винаги се е справял отлично в земите на Подземния мрак — кимайки отвърна първият син. — Няма да ни е лесно да го хванем.
Бриса се засмя.
— Ще се измори много преди силата на заклинанията ми да е отслабнала. Ще го намерим, останал без дъх в някоя мрачна дупка.
Ала миг по-късно, когато една тъмна фигура се спусна между нея и Дайнин, кикотът на жрицата стихна и тя зяпна в нямо учудване.
Първият син на До’Урден едва проумя ужаса на създалата се ситуация. Той зърна Дризт само за частица от секундата, после погледът му се кръстоса — към него се спускаше дръжката на острие, описващо плавна дъга. Дайнин се строполи тежко на земята, удари бузата си в каменния под, но не усети удара — вече беше изпаднал в безсъзнание.
През това време Дризт бе насочил върха на другия си ятаган към гърлото на Бриса — искаше да я принуди да се предаде. Но върховната жрица не се притесни от случилото се с Дайнин, тя винаги държеше ръката си близо до дръжката на змийския камшик. Мрачната елфка отскочи назад и шестте змийски глави се изстреляха във въздуха, заизвиваха се и затърсиха пролуки в защитата на врага. Дризт се извърна, за да посрещне сестра си лице в лице, и размаха ятаганите си — трябваше да се предпази от отровните змии. Много добре си спомняше ухапванията, причинени му от тези отвратителни камшици — подобно на всеки млад мрачен елф и той бе наказван често по време на детството си.