Изгнание
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Трилогия за мрачния елф #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Киркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Изгнание». Краткое содержание книги:
Двама от тези безстрашни герои са Дризт До’Урден и неговата магическа пантера Гуенивар. Скитащ се като изгнаник, напуснал Мензоберанзан — града на своята раса, Дризт се бори за мястото си в безкрайния лабиринт. Преследван от безпощадната си майка и от собствените си кошмари, той ще трябва да направи най-големия избор в своя живот.
„Салваторе… се придържа към най-добрите традиции в жанра и същевременно налага нови стандарти за следващото поколение писатели.“ — списание „Дракон“
Но въпреки всичко, Дризт се беше превърнал в ловец, в същество, разчитащо на първичните си инстинкти, и веднага бе усетил тази група.
Бриса спря рязко и затвори очи. Трябваше да се съсредоточи върху заклинанието, което служеше за откриване на нечие местонахождение.
— Какво има? — попита с жестове Дайнин, когато тя го погледна. Изражението й беше изненадано, много възбудено и определено разкриваше отговора.
— Дризт? — прошепна почти невярващо мрачният елф.
— Тишина! — изкрещяха му ръцете на Бриса. Тя се огледа наоколо, за да проучи местността, после даде знак на патрула да я последва в сенките на стената, водеща в огромната и открита пещера.
Едва тогава върховната жрица кимна утвърдително на своя брат, убедена, че мисията им е към своя край.
— Сигурна ли си, че е Дризт? — с жестове попита Дайнин. Елфът беше толкова развълнуван, че едва успяваше да направи правилните движения, за да изрази мислите си. — Да не би някой хищник…?
— Знаем, че брат ни е жив — бързо жестикулира Бриса. — Ако беше мъртъв, матрона Малис щеше вече да си е възвърнала благоразположението на Лот. А ако Дризт е жив, има голяма вероятност да е запазил един предмет в себе си.
Резките и предпазливи движения на патрула изненадаха Дризт. Едва ли знаеха къде е — беше се скрил добре под стърчащите скали и можеше само да се надява, че стъпките му и тези на Гуенивар, са били достатъчно тихи. Но въпреки това, имаше чувството, че патрулът се крие от него. Нещо не беше наред. Мрачните елфи рядко се отдалечаваха толкова от Мензоберанзан. Дризт се убеждаваше, че само си въобразява, че всичко се дължи на параноята, на необходимостта му да оцелява в дивите земи на Подземния мрак. Но и подозираше, че не случайността бе довела тук този отряд.
— Върви, Гуенивар — прошепна на котката той. — Виж кои са гостите ни и се върни при мен — пантерата се шмугна в сенките и заобиколи голямата пещера. Дризт се сниши в камъните и зачака, целият в слух.
Минута по-късно, макар че му се стори като цяла вечност, котката се върна.
— Познаваш ли ги? — попита Дризт. Котката подраска с лапа по-каменния под. — Елфите от стария ни патрул? — запита отново той. — Войните, с които патрулирахме навремето?
Гуенивар изглеждаше несигурна и не помръдна.
— Тогава някой от дома Хюнет — каза елфът, мислейки, че е отгатнал отговора. Най-накрая Хюнет бяха дошли да го търсят, за да си отмъстят за смъртта на Алтън и Масой — двамата магьосници на дома, които бяха загинали при опита си за покушение срещу Дризт. Или пък бяха дошли да търсят Гуенивар — вълшебния предмет, който някога бе притежание на Масой.
Когато се отърси от размишленията, ловецът обмисли реакцията на котката и разбра, че предположението му е грешно. Пантерата се бе отдръпнала на крачка от него и изглеждаше неспокойна, докато той й разкриваше догадките си.
— Но кой тогава? — попита я той. Гуенивар се изправи на задните си лапи, положи предните си на раменете на Дризт и леко разклати кесийката, висяща на врата му. Мрачният елф, без да разбира какво иска да му каже котката, свали торбичката, изсипа съдържанието й в дланта си, разкривайки няколко златни монети, малък скъпоценен камък и сребърния герб на своя дом, гравиран с инициалите на Даермон Н’а’шесбаернон — дома До’Урден. Изведнъж Дризт проумя какво имаше предвид Гуенивар.
— Семейството ми — сурово прошепна той. Пантерата се отдръпна от него и развълнувано задраска по камъка.
В този момент хиляди спомени нахлуха в съзнанието на Дризт, но всичките, независимо лоши или добри, го накараха да предположи само едно: матрона Малис нито му бе простила, нито бе забравила за стореното от него в онзи съдбовен ден. Беше я оставил — нея и култът й към Кралицата на Паяците. Дризт познаваше този култ много добре, за да е наясно, че с действията си е поставил матрона Малис в доста затруднено положение.
Ловецът се огледа в мрака на широката пещера.
— Да вървим — задъхано рече той и се втурна надолу из тунелите. Решението му да напусне Мензоберанзан беше достатъчно болезнено и изпълнено с несигурност и Дризт определено не гореше от желание да се среща отново с роднините си, нито да се сблъсква с всичките си стари колебания и страхове.