Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
Още едно изчервяване! Натаниел се опита да овладее емоциите си. Джейн Фарар беше с три или четири години по-голяма от него и също толкова висока или малко повече, с дълга, права, светлокестенява коса, падаща на раменете й. Очите й бяха смущаващо зелени, живи, с иронична интелигентност. Не можеше да не се почувства недодялан и грубоват край нея, въпреки великолепието на къдравата му червена кърпичка. Усети се, че опитва да обясни твърдението си, при условие че би трябвало да си мълчи.
— Знаем, че групата се състои предимно от младежи — рече той. — Този факт вече няколко пъти бе отбелязван от жертвите, а двамата индивиди, които сме успели да убием до момента, никога не са били по-стари от нас. — Той леко наблегна на последната дума. — Така че решението е ясно. Ще изпратим агенти да се присъединят към организацията. След като веднъж спечелят доверието на предателите и получат достъп до водача им… е, въпросът бързо ще бъде приключен.
Отново веселата усмивка.
— Сигурен ли сте, че ще е толкова просто?
Натаниел сви рамене.
— Самият аз почти получих достъп до водача им преди години. Може да стане.
— Наистина ли? — Очите й се разшириха, разкривайки искрен интерес. — Разкажете ми повече.
Но Натаниел си бе възвърнал самоконтрола. Сигурен, силен, скрит. Колкото по-малко информация разкриваше, толкова по-добре. Хвърли поглед през поляната.
— Виждам, че госпожица Уитуел е пристигнала сама — каза той. — Като неин лоялен чирак, трябва да свърша нещо полезно. Ще ме извините ли, госпожице Фарар?
Натаниел си тръгна от партито рано и се върна в офиса си вбесен. Набързо се оттегли в една усамотена зала за призоваване и измърмори заклинанието. Двата фолиота, все още в маскировката на сирачета, се появиха. Гледаха тъжно и несигурно.
— Е? — изстреля той.
— Нищо не става, господарю — рече русото сираче. — Уличните деца просто ни пренебрегват.
— И то ако имаме късмет — потвърди раздърпаното сираче. — Онези, които не ни пренебрегват, ни замерят с разни неща.
— Какво? — Натаниел беше възмутен.
— Ами с тенекиени кутии, бутилки, малки камъни и други предмети.
— Нямам това предвид! Искам да кажа какво е станало с малкото останала човещина? Тези деца трябва да бъдат оковани и депортирани! Какво им става? И двамата сте сладки, и двамата сте слабички, и двамата сте затрогващи — със сигурност биха ви взели под крилото си.
Двете сирачета заклатиха хубавите си малки главици в знак на отрицание.
— Не. Отнасят се към нас с отвращение. Едва ли не сякаш виждат какви сме всъщност.
— Невъзможно. Те нямат лещи, нали? Сигурно грешите в нещо. Сигурни ли сте, че по някакъв начин не се издавате? Нали не летите и не си слагате рога или пък някоя друга глупост?
— Не, сър, честно, не.
— Не, сър. Въпреки че веднъж Кловис всъщност забрави да си махне опашката.
— Доносник такъв! Сър — това е лъжа.
Натаниел поклати глава изморено.
— Не ме интересува! Не ме интересува. Но и двамата ще се сблъскате с точиците, ако не успеете скоро. Опитайте с различни възрасти, опитайте да обикаляте поотделно; пробвайте да си придадете леки недъзи, за да предизвикате съжалението им — но без заразни болести, както вече ви казах. Засега сте свободни. Махайте се от очите ми.
Натаниел седна обратно на бюрото си и си направи равносметка. Беше ясно, че фолиотите едва ли ще успеят. Те бяха демони от нисш ранг… може би това бе проблемът — не бяха достатъчно умни, за да се въплътят напълно в човешкия характер. Естествено, идеята, че децата можеха да виждат през техния външен вид, бе абсурдна; той веднага я отхвърли.
Но ако те се провалят, после какво? Всяка седмица съпротивата извършваше нови престъпления. Ограбваха се къщи на магьосници, крадеше се от коли, нападаха се магазини и офиси. Моделът беше достатъчно очевиден: опортюнистични престъпления, извършвани от малки, бързо подвижни единици, които някак си успяваха да останат скрити от патрулиращите сфери и други демони. Това беше ясно. Но все още нямаше никакъв напредък.
Натаниел знаеше, че търпението на господин Талоу се изчерпва. Дребните дразнещи коментари, като тези на Клайв Дженкинс и Джейн Фарар, предполагаха, че и други хора знаеха това. Той потупа с молива по тетрадката си, мислейки за тримата членове на съпротивата, които беше видял. Фред и Стенли… споменът за тях го накара да изскърца със зъби и да потупа с молива все по-силно. Един ден той щеше да ги хване, само да почакат. А и онова момиче. Кити. С тъмна коса, свирепа, просто едно лице, съзряно в сенките. Водачът на триото. Дали все още бяха в Лондон? Или пък бяха избягали някъде надалеч, за да се скрият извън обхвата на закона? Нуждаеше се само от следа, една-единствена мизерна следа. После щеше да се нахвърли върху тях по-бързо, отколкото очакваха.