Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
С един много трагичен жест момичето се освободи от ръцете му и пропълзя до левия край на сцената. Джинът захвърли настрана наметалото и късото си елече и остана гол до кръста, готов за битката.
От мястото на оркестъра долетя драматичен тон. Иззад скалите изскочиха седем ужасяващи дяволчета. Те се играеха от джуджета, носещи парчета плат около бедрата си, и бяха боядисани със зелена боя от кръста нагоре. С ужасни бойни викове и гримаси те извадиха остри ками и се нахвърлиха върху джина. Последва битка, съпроводена от звука на множество цигулки.
Зли дяволчета… лош магьосник… умело изпипана работа бяха тези „Лебеди на Арабия“, Кити със сигурност можеше да го каже. Идеална пропаганда, внимателно потвърждаваща всеобщите притеснения, вместо напълно да ги отрича. Покажете ни само малко от това, от което се страхуваме, само му извадете зъбите. Добавете музика, бойни сцени и много нещастна любов. Накарайте демоните да ни плашат, а после дайте да видим как умират. Ние контролираме нещата. Без съмнение всичко щеше да свърши както трябва в края на шоуто. Лошият заклинател щеше да бъде унищожен от добрите магьосници. Злите африти също щяха да бъдат победени. А що се отнася до Бертилак, големия джин, със сигурност накрая щеше да се окаже човек, някой източен принц, превърнат в чудовище от злонамерена магия. И той, и Амарилис щяха да заживеят щастливо до края на дните си, закриляни от мъдрия съвет на благосклонни магьосници…
Внезапно на Кити й призля. Този път не беше от напрежението от задачата; идваше някъде отвътре, от резервоара от ярост, който постоянно вреше вътре в нея. Бе породен от знанието, че всичко, което правеха, бе напълно безсмислено и безполезно. Едва ли някога щеше да промени нещо. Реакцията на тълпата й го показа. Гледайте! Хванаха Амарилис: едно дяволче я държи в ръцете си, а тя рита и ридае. Чуйте как тълпата ахка! Но гледайте! Бертилак, героичният джин, хвърли едно дяволче през рамото си в тлеещия огън! Сега преследва дяволчето с момичето и — раз, два — го съсича с ятагана си. Ура! Чуйте как ликува тълпата!
В края на краищата нямаше значение какво правеха; нямаше значение какво успяваха да откраднат или колко дръзки нападения извършваха. Това нямаше да промени нищо. Утре на улиците пред Метрополитън отново щяха да се образуват опашки, сферите отново щяха да ги следят отгоре, магьосниците отново щяха да са някъде другаде, наслаждавайки се на привилегиите от властта си.
Винаги беше така. Нищо от това, което бе направила, още от самото начало не бе променило нищо.
4
Шумът на сцената намаля; вместо него тя чу песен на птички, бръмченето на далечното движение. В съзнанието й мракът на театъра бе заменен от спомена за светлина.
Преди три години. Паркът. Топката. Техният смях. Приближаващото нещастие като гръм от ясно небе.
Якоб се хилеше и тичаше към нея; бухалката тежеше, суха и дървена в ръката й.
Стачката! Триумфът от нея! Щастливи танци. Далечен трясък.
Как тичаха, а сърцата им щяха да се пръснат. И тогава — създанието на моста…
Тя разтърка очи. Но дали онзи ужасен ден наистина бе началото? През първите тринайсет години от живота си Кити не беше наясно с точното естество на управлението на магьосниците. Или може би не го осъзнаваше ясно, защото, връщайки се назад, тя разбра, че съмненията и интуицията бяха успели да се промъкнат в съзнанието й.
Магьосниците отдавна бяха на върха на властта и никой не помнеше времето, когато това не е било така. През повечето време те се държаха настрана от ежедневието на обикновените хора. Стояха в центъра на града и в предградията, където между уединените вили минаваха широки, сенчести булеварди. А намиращото се между тези две места оставаше за всички други — улички, претъпкани с малки магазинчета, пустеещи земи, фабрики и тухлени сгради. От време на време магьосниците минаваха през тях в големите си черни коли, но като цяло тяхното присъствие се усещаше най-вече чрез наблюдаващите сфери, носещи се напосоки над улиците.
— Сферите се грижат за нашата сигурност — каза бащата на Кити една вечер, след като едно голямо червено кълбо тихо я бе последвало до вкъщи след училище. — Не се плаши от тях. Ако си добро момиче, те няма да ти навредят. Само лошите хора, крадците и шпионите трябва да се страхуват от тях.
Но Кити бе уплашена; след това в съня й често я преследваха сиво-синкави светещи сфери.
Родителите й нямаха такива страхове. Никой от тях нямаше достатъчно силно въображение, но ясно осъзнаваха величието на Лондон и тяхното собствено малко местенце в него. Приемаха превъзходството на магьосниците за даденост и напълно приемаха непроменящото се естество на тяхното управление. Всъщност те считаха това за успокоително.