Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
Но той нямаше абсолютно нищо, за което да се хване.
— Кои сте вие? — рече той на себе си. — Къде се криете?
Моливът в ръката му се счупи.
3
Беше наистина очарователна вечер. Огромното пълнолуние, проблясващо в кайсиеви и житни нюанси, властваше над пустото небе, обградено от пулсиращ ореол. Няколко малки облачета пробягаха пред величественото лице на луната и изчезнаха от небето, проблясвайки в синьо-черно като корема на някакъв космически кит. Лунната светлина обливаше дюните в далечината; долу, в тайната долина, златистото сияние проникваше през очертанията на скалите и къпеше пясъчното дъно.
Но долината бе дълбока и тясна, а от едната й страна имаше издадена скала, която обгръщаше една част в мастилена тъмнина. Под това заслонено място бе запален малък огън. Пламъците бяха червени и малки и хвърляха слаба светлина. От огъня се издигаше слаба струйка дим и се разнасяше в студения нощен въздух.
На ръба на петното лунна светлина, пред огъня, с кръстосани крака седеше фигура. Бе мускулест мъж с гола глава и лъщяща, мазна кожа. От ухото му висеше тежка, златна халка; лицето му бе безизразно и невъзмутимо. Раздвижи се и от торба, окачена на кръста си, извади бутилка, затворена с метална тапа. С няколко бавни движения, които напомняха на дивата първична сила на пустинен лъв, той отпуши бутилката и отпи. Хвърляйки я настрана, той се втренчи в огъня.
След няколко секунди над долината се разнесе странен мирис, придружен от музика от цитра. Главата на мъжа клюмна и се отпусна. Сега се виждаше само бялото на очите му; заспа на мястото си. Музиката се усили, сякаш идваше от недрата на земята.
От тъмнината пристъпи някой, мина покрай огъня, покрай спящия на осветеното място в средата на долината. Музиката се усили; дори и самата лунна светлина сякаш предизвикваше допълнителна почит към красотата й. Робиня — млада, изящна, прекалено бедна да си позволи подходящи дрехи. Косата й висеше на дълги тъмни къдрици, подскачащи с всяка лека стъпка. Лицето й бе бледо и гладко като порцелан, очите — широки и пълни със сълзи. Първо предпазливо, после с внезапно отприщване на емоциите, тя затанцува. Тялото й се навеждаше и въртеше, лекото й наметало напразно се опитваше да я следва. Нежните й ръце се извиха изкусително във въздуха, докато от устата й се разнасяше странно песнопение, преситено със самота и желание.
Момичето завърши танца си. Тя отметна глава с гордо отчаяние и се загледа нагоре в мрака, към луната. Музиката замря. Тишина.
После, далечен глас, сякаш донесен от вятъра:
— Амарилис…
Момичето трепна и се поогледа. Не се виждаше нищо освен скалите, небето и кехлибарената луна. Въздъхна дълбоко.
— Моя Амарилис…
С дрезгав, треперещ глас тя отвърна:
— Сър Бертилак? Ти ли си това?
— Аз съм.
— Къде си? Защо ме разиграваш така?
— Крия се зад луната, моя Амарилис. Боя се да не би твоята красота да изгори същността ми. Покрий лицето си с мрежичката, която в момента толкова безполезно лежи върху гърдите ти, така че да мога да се доближа до теб.
— О, Бертилак! С най-голяма радост! — Момичето направи това, което я бяха помолили. От тъмнината долетяха няколко ниски одобрителни промърморвания. Някой се изкашля.
— Скъпа Амарилис! Отдръпни се! Слизам на земята.
Изпъшквайки леко, момичето притисна гръб към очертанията на близката скала. Тя отметна глава в гордо очакване. Прозвуча гръмотевица, способна да наруши покоя и на мъртвите. Момичето гледаше нагоре с отворена уста. С величествена скорост от небето се спусна фигура. Върху голите си гърди носеше посребрено елече, дълго, развято наметало, издути панталони и чифт елегантни извити чехли. В украсения му със скъпоценни камъни колан бе затъкнат впечатляващ ятаган. Той идваше надолу, с изправена глава, тъмни, проблясващи очи, гордо издадена напред брадичка под орловия му нос. От двете страни на челото му се издигаха чифт извити бели рога.
Той кацна леко близо до скалата, където стоеше грациозното момиче и се усмихна ослепително с небрежен, елегантен жест. Отвсякъде отекнаха неясни дамски въздишки.
— Какво, Амарилис — да не онемя? Толкова бързо ли забравяш лицето на обичния си джин?