Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
— Не, Бертилак! Дори и да бяха минали седемдесет години, а не седем, не бих могла да забравя дори и един-единствен косъм от копринените коси на главата ти. Но езикът ми се преплита и сърцето ми бие до пръсване да не би магьосникът да ни хване! Ако това стане, той ще окове още веднъж нежните ми бели крака във вериги, а теб ще затвори в бутилката си.
При тези думи джинът се изсмя гръмко.
— Магьосникът спи. Моята магия е по-силна от неговата и винаги ще бъде. Но нощта си отива и призори трябва да съм с моите братя, афритите, яздейки въздушните течения. Ела в прегръдките ми, скъпа моя. В малкото останали часове, докато съм още в човешка форма, нека луната бъде свидетел на нашата любов, която ще предизвика омразата на човеците чак до края на света.
— О, Бертилак!
— О, Амарилис, мой лебед на Арабия!
Джинът пристъпи напред и обгърна момичето в мускулестата си прегръдка. В този момент болката в задните части на Кити стана прекалено силна. Тя се премести на мястото си.
В този момент джинът и момичето започнаха сложен танц, който включваше много завихряния на дрехи и размахване на крайници. От публиката се дочуха леки аплодисменти. Оркестърът продължи да свири още по-енергично. Кити се прозина като котка, свлече се по-ниско и разтърка едното си око с длан. Опипа за хартиената торбичка, изтръска последните останали осолени фъстъци и поднасяйки ги с шепа към устата си, задъвка отегчено.
Беше я обзел трепетът, който винаги се появяваше преди задача, и я човъркаше като с нож. Това бе нормално и го очакваше. Но върху всичко това се бе наслоило отегчението от седенето по време на безкрайната игра. Без съмнение, както бе казала Ан, това щеше да й осигури идеалното алиби — но Кити би предпочела да намери отдушник за напрежението си на улиците, да продължи да се движи, избягвайки патрулите, без да й се налага да бъде свидетел на такава ужасна помия.
На сцената Амарилис, мисионерското момиче от Чизуик, превърнато в робиня, пееше песен, в която (за пореден път) изразяваше неотслабващата си любов към любовника-джин в прегръдките си. Правеше го с толкова силни високи тонове, че косата на Бертилак се ветрееше, а обеците му се въртяха. Кити трепна и плъзна поглед към неясните силуети отпред, докато накрая съзря очертанията на Фред и Стенли. И двамата гледаха много внимателно, с приковани към сцената очи. Кити сви устни. Най-вероятно се възхищаваха на Амарилис.
Стига само да бяха нащрек.
Погледът на Кити се насочи надолу към тъмната бездна край нея. До краката й се намираше кожената чанта. От тази гледка й се обърнаха червата; затвори очи, инстинктивно потупвайки палтото си, за да почувства успокоителната твърдост на ножа. Спокойно… всичко щеше да е наред.
Нямаше ли да има антракт скоро? Тя надигна глава и огледа тъмната зала, където, от всяка страна на сцената, висяха магьосническите ложи, отрупани със златиста резба и плътни червени завеси, за да скрият тези вътре от очите на обикновените. Но всеки магьосник в града бе виждал тази пиеса още преди години, дълго преди тя да бъде открита за гладните за сензации маси. Днес завесите бяха дръпнати, а ложите празни.
Кити погледна часовника си, но беше прекалено тъмно, за да види часа. Без съмнение щеше да има много отчаяни раздели, жестоки сблъсъци и щастливи събирания, които трябваше да изтърпи преди антракта. А публиката щеше да се възхищава на всяка секунда от това. Те се тълпяха тук нощ след нощ, година след година, като овце. Със сигурност досега цял Лондон бе гледал „Лебедите на Арабия“, много от хората по повече от веднъж. Но все пак автобусите от провинцията пристигаха с бръмчене, докарвайки нови клиенти, които да ахкат пред опърпания блясък.
— Скъпа! Замълчи! — Кити кимна одобрително. Добра идея, Бертилак. Бе я прекъснал по средата на арията й.
— Какво има? Какво усещаш, което аз не мога?
— Шшт! Не говори. В опасност си… — Бертилак извъртя внушителния си профил. Погледна нагоре, после надолу. Явно душеше въздуха. Всичко бе замряло. Огънят тъкмо беше изгаснал; магьосникът спеше; луната бе скрита зад облак, а в небето проблясваха студени звезди. За свое огромно отвращение Кити усети, че е стаила дъх.
Внезапно, със звучна ругатня и стържене на желязо, джинът извади ятагана си и притисна треперещото момиче към гърдите си.
— Амарилис! Те идват! Виждам ги със своите свръхестествени способности.
— Какво, Бертилак? Какво виждаш?
— Седем свирепи дяволчета, скъпа моя, изпратени от кралицата на афритите да ме заловят! Нашето флиртуване я дразни: ще ни вържат и ще ни завлекат голи пред трона й да чакаме ужасната й воля. Трябва да бягаш! Не — нямаме време за нежни думи, въпреки че прекрасните ти очи ме умоляват! Тръгвай!