Рейн-сан: Справедливото клане
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Справедливото клане». Краткое содержание книги:
Разкошните плажове на Рио, лъскавите казина на Макао и мръсните улички на Хонконг и Коулун, очертават рамката, където действа Рейн-сан, който постепенно се превръща в неохотен участник в безпощадно, кърваво меле.
— Achille, tu vas bien? — Добре ли си, Ахил?
В отговор на което Белгази, явно в несвяст, само простена.
Блондинката, помислих си. Хванах писалката в лявата си ръка и с дясната откачих връзката си с ключове и скъсеното зъболекарско огледалце, което нося на нея. Безшумно се прокраднах до вратата и наклоних огледалото така, че да виждам спалнята.
Тя беше, както и очаквах. Трябва да имаше свой ключ.
Сбърчих чело. Неприятно усложнение. Ако се беше забавила само още десет минути, всичко щеше да е свършило.
Видях я да разтърсва Белгази веднъж, после пак, по-силно.
— Ахил? — повтори. Този път даже изпъшкване нямаше в отговор.
Блондинката дълбоко си пое дъх, задържа го за малко и постепенно го изпусна, повдигайки брадичка нагоре и отпускайки рамене. После бързо и тихо отиде при ключа на стената и изключи лампата. Сега стаята се осветяваше само от околните сгради и уличните лампи. Видях я да хвърля поглед към тюлените завеси, които бяха спуснати.
След това отиде до бюрото срещу леглото. Насочих огледалцето натам и забелязах компютърната чанта на Белгази, онази, с която го бях видял във фоайето и после в казиното. Интересно.
Тя дръпна ципа и извади тънък лаптоп, който отвори. После се приближи до леглото, предпазливо взе една от възглавниците до главата на Белгази, върна се при бюрото и постави възглавницата върху клавиатурата на лаптопа. Трябваше ми секунда, за да се досетя какво прави: заглушаваше звуците или музиката, предупреждаващи, че операционната система се събужда. Добър ход, който предполагаше известна предвидливост и може би опит. Нямаше откъде да знае как е оставил звука Белгази — ако беше усилен, музикалните тонове при стартирането можеха да смутят съня му.
След няколко минути на екрана се появи логото на уиндоус. Придружаващите го звуци едва се чуваха под пухената възглавница. Жената остана за момент неподвижна, после вдигна възглавницата и я върна на предишното й място на леглото. Направи ми впечатление, че не я пусна на пода, нито я захвърли небрежно настрани. Оставяше стаята така, както я бе заварила, с други думи, както я бе оставил Белгази, до най-малките подробности. Поредният признак, че има добър инстинкт или че е специално обучена. Или и двете.
Тя се върна при бюрото и извади мобифон от чантичката си. Известно време си игра с него, след това го насочи към лаптопа и започна да натиска бутоните.
Изтекоха няколко минути. Въвеждаше нещо в мобифона, поглеждаше лаптопа за няколко секунди и продължаваше. От време на време се озърташе към Белгази. През цялото това време виждах екрана на лаптопа. Нямаше промени. Предполагах, че компютърът е защитен с парола, че нейният „мобифон“ е повече от това, което изглежда, и че с негова помощ блондинката „разпитва“ лаптопа през инфрачервения порт или може би с друга безжична връзка от типа на блутуут. Най-вероятно се опитваше да генерира парола или да проникне по друг начин вътре.
Минаха пет минути, после още толкова. Наближаваше моментът, когато Белгази щеше да разгради достатъчно от хлоралхидрата, за да дойде в съзнание. Още пет минути, най-много десет, и щеше да се наложи да се откажа.
Но как? Не ме смущаваше измъкването. Белгази нямаше да е в състояние да ме спре, даже да беше в пълно съзнание, когато си тръгвах, а не очаквах и жената да представлява сериозно препятствие. Ако Белгази ме видеше обаче, особено след като по-рано вечерта се бяхме запознали в „Лишбоа“, или ако блондинката съобщеше, че е имало друг човек, още повече щяха да затегнат мерките за безопасност. И щях доста да се изпотя, докато получа втори шанс.
Чух Белгази да изпъшква. Жената се вцепени и хвърли поглед към него, но той повече не помръдна. И все пак явно бе решила, че партньорът й може би се събужда, защото след секунда пусна мобифона обратно в чантичката си, остави я на пода и изключи лаптопа, като отново използва възглавницата, за да заглуши евентуалната прощална мелодия. Когато екранът помръкна, блондинката затвори капака и прибра машината в чантата, върна възглавницата на леглото и започна да се съблича.
Мамка му.
Положението ставаше все по-лошо. Не можех да разчитам, че ще заспи достатъчно бързо, нито че сънят й ще е достатъчно дълбок, за да мога да се измъкна незабелязано. По дяволите, от всичко, което бях видял до този момент, ми намирисваше, че тя спи също толкова леко, колкото и аз. Освен това, съдейки по грижите, които положи пред очите ми, можех да предположа, че е спуснала вътрешното резе на вратата. Най-вероятно го бе сторила съзнателно, в рамките на мислен списък с мерки за безопасност, и следователно щеше да си спомни, че го е направила. Ако на сутринта го завареше вдигнато, по-скоро щеше да заключи, че в стаята е имало някой, отколкото да се усъмни в паметта си.