Рейн-сан: Справедливото клане
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Справедливото клане». Краткое содержание книги:
Разкошните плажове на Рио, лъскавите казина на Макао и мръсните улички на Хонконг и Коулун, очертават рамката, където действа Рейн-сан, който постепенно се превръща в неохотен участник в безпощадно, кърваво меле.
Появи се красива сервитьорка. Белгази си поръча тоник. Предположих, че при залози от петдесет хиляди на ръка иска да остане напълно трезвен. Последвах примера му.
Блондинката се наведе към него.
— Je vais essayer les tables de des. Je serai de retour bientot. — Ще опитам на масите за зарове. Ще се върна след известно време. Тя се изправи и се отдалечи.
Идеално. Сподирих я с поглед, съвсем бегъл, какъвто Белгази нямаше да сметне за изненадващ или неучтив. Тя носеше черна пола в тон с болерото. Краката й бяха изумителни и ходеше с непринудената самоувереност на жена, която отдавна е разбрала, че е красива и не намира този факт нито за удивителен, нито за достоен за перчене.
На следващата ръка Белгази удвои залога. Аз продължих с минимума. Този път спечелихме и двамата.
Сервитьорката донесе напитките върху сребърен поднос. Остави чашата на Белгази на масата до него, наведе се напред и направи същото с моята. Той наблюдаваше банкера, който се готвеше за раздаването. Сега.
Понадигнах се от стола си и се пресегнах за чашата си с две ръце, като че ли се боях да не я разлея. Когато дясната ми ръка минаваше покрай чашата на Белгази, за миг спрях и стиснах пръстите си. Шевът в долния край на пликчето, по-тънък от самия найлон, безшумно се разтвори и освободи съдържанието. С тяло скрих движението от камерите на тавана, които иначе можеше да го заснемат. Готово. Седнах си на мястото с тоник в ръка.
По време на следващата ръка Белгази не обърна внимание на чашата си, при по-следващата също. Ледът в чашата му се топеше и започнах да се безпокоя, че някоя сервитьорка може да дойде и да я смени. Имах още едно пликче, естествено, обаче не исках да повтарям рискованата маневра с изсипването му в чашата.
Оказа се, че няма и нужда. В края на петата ръка той вдигна чашата си и отпи. Една глътка. Пауза, после още една. После остави чашата.
И това стигаше. Беше време да си вървя. Изиграх още една ръка, после си събрах чиповете.
— Късмет — пожелах му и понечих да се изправя.
— Толкова скоро? — изненада се Белгази.
Бях останал там по-малко от час — само миг от гледна точка на закоравелите комарджии. Той все още опипваше, виждах. Имаше инстинкт на ченге за несъответствията. Кимнах и се усмихнах.
— Научил съм се да се отказвам, докато още съм на печалба — осведомих го, като повдигнах чиповете.
Белгази отговори на усмивката ми, хладнокръвен, както винаги.
— Да, обикновено така е разумно.
На излизане от казиното се отбих в тоалетната. Пълният мехур щеше да е голяма досада по-късно тази вечер, а и исках хубаво да си измия ръцете. Стафилококите са доста неприятно нещо и нямах желание неволно да ги погълна.
Взех такси до „Ориентал“ и направо се качих в стаята си. Кейко я нямаше, сигурно още играеше с парите, които й бях дал. Взех каквото ми трябваше от сейфа, прибрах го в раничката, която носех специално за този случай, и отидох в апартамента на Белгази. Скоро щеше да му прилошее и завръщането му можеше да се очаква малко по-късно, а аз трябваше да вляза преди него. Ако ме изпревареше, той можеше да спусне резето — елементарна механика, обаче недостъпна отвън — и щях да пропусна възможността.
Преди да вляза, използвах солджървижъна. Блондинката бе казала, че отива да играе на зарове, но хората често си променят решенията. В стаята нямаше никого. Отключих със самоделния си шперц. Щеше да е най-добре, ако можех просто да се скрия в гардероба или да се изпъна под леглото, ала телохранителите щяха да погледнат първо там, дори при съвсем повърхностна проверка. Затова бързо се запътих към по-голямата от двете бани в апартамента. Видях два комплекта тоалетни принадлежности, подредени върху огромния мраморен плот около мивката — сигурно на Белгази и блондинката.
Към предния ръб на плота беше закрепена вертикална мраморна плоча, стигаща на около една четвърт от разстоянието до пода. Извадих миниатюрното фенерче от раницата — седем и половина сантиметра, петдесет и пет грама, петнайсет лумена — клекнах и надникнах под плочата. Тръбите за горещата и студената вода излизаха от крановете горе и потъваха в стената. Видях облото дъно на керамичната мивка и канала, който първо се спускаше надолу, после пак се издигаше и заедно с другите тръби изчезваше в стената.
Усмихнах се. Ако Белгази се бе настанил в по-скромна стая, номерът нямаше да мине и щеше да ми се наложи да измисля нещо по-непрактично. Тук обаче имаше толкова голям плот, че между вертикалната мраморна фасада и долната страна на мивката отзад оставаше достатъчно място. Малко трудно щях да се вмъкна, но имаше точно толкова пространство, колкото за човек с моя ръст.