Стоманеното сърце
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Reckoners #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-954-2908-69-2
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Стоманеното сърце». Краткое содержание книги:
Умните хора стояха настрани от Катакомбите. Копачите не ги бяха довършили — бяха полудели, преди да приключат с тунелите. Лампите по таваните работеха рядко. Тунелите в стоманата бяха с квадратно сечение и различен размер.
Хората от екипа мълчаливо продължаваха да вървят из пасажите. Включиха светлините на мобилните си — повечето ги носеха закачени отпред на якетата. По-рано се чудех дали Възмездителите носеха мобилни и като видях, че носеха, ми олекна заради моя. Искам да кажа, всеки знае, че Леярницата Рицарски сокол е неутрална и мобилните връзки са напълно сигурни. Това, че Възмездителите ползват мрежата, беше ясен знак, че на Сокола може да се разчита.
Вървяхме известно време. Възмездителите крачеха тихо и предпазливо. Често Хардман излизаше напред да разузнава; Ейбрахам ни пазеше гърба със своята злостна на вид картечница. Трудно ми беше да остана спокоен в Стоманените катакомби — долу приличаше на недостроена линия на метрото, превърната в лабиринт за плъхове.
Имаше задънени места, тунели, които не водеха никъде, и неестествени ъгли. На места от стените стърчаха електрически кабели, приличащи на противните артерии, които можеш да намериш в парче пиле. Другаде стоманените стени не бяха плътни, а имаше парчета, отпрани от хора, които са търсели нещо за продан. В Нюкаго обаче металът за скрап нямаше никаква стойност. Метал имаше повече от достатъчно.
Подминавахме групички младежи с мрачни физиономии, застанали около запалени кофи за смет. Явно не бяха доволни, че нарушаваме усамотението им, но никой не се обади. Сигурно заради грамадното оръжие на Ейбрахам. Картечницата имаше граватоници, които светеха в синьо от долната страна, за да може да я носи.
Вървяхме из тунелите повече от час. Джон водеше; още носеше дългата черна дреха. Това е лабораторна престилка, забелязах аз на поредния завой. Боядисана в черно. Под престилката имаше черна риза закопчана до горе.
Възмездителите очевидно се притесняваха да не ги следят, обаче имах чувството, че се престарават. Само за петнадесет минути аз бях безнадеждно изгубен, а пък Правоприлагането никога не слизаха толкова надолу. Имаше негласно споразумение. Стоманеното сърце не закачаше обитателите на Стоманените катакомби, а те не правеха нищо, с което да си навлекат присъдата му.
Разбира се… Възмездителите можеха да променят това примирие. Убит беше важен Епичен. Как би реагирал Стоманеното сърце?
Най-сетне ме поведоха зад завой, който изглеждаше досущ като всички досега, само че този път се озовахме в малка стая, вкопана в стоманения под. Имаше много такива места там, където Копачите бяха планирали да разположат тоалетни, магазинчета или жилища.
Снайперистът Хардман зае позиция на входа. Беше извадил камуфлажно кепе и го беше наложил на главата си. Отпред имаше непозната емблема. Приличаше на някакъв владетелски кръст или нещо подобно. Другите четирима се настаниха с лица към мен. Ейбрахам извади грамаден фенер, щракна копче и фенерът засвети отстрани. Остави го на пода.
Джон скръсти ръце и ме загледа с безчувствено лице. Червенокосата жена стоеше до него. Тя изглеждаше по-умислена. Ейбрахам не изпускаше картечницата. Меган свали якето — отдолу още беше със сутиена си — и сложи презраменен кобур. Мъчех се да не я зяпам, но то беше като да опитваш да не мигаш. Само че… хмм, обратното.
Колебливо пристъпих напред. Разбрах, че са ме пипнали. Бях започнал да мисля, че са на път да ме приемат в екипа. Но като погледнах в очите на Джон, прецених, че случаят не е такъв. Той виждаше в мое лице заплаха. Не ме бяха довели, защото бях полезен, а защото не искаха да ме оставят да се мотая на свобода.
Бях пленник. А толкова дълбоко в Стоманените катакомби никой нямаше и да се спре, дори да чуе вик или изстрел.
6.
— Провери го, Тиа — рече Джон.
Аз се свих и нервно хванах пушката. Зад Джон Меган се беше облегнала на стената. Пак беше облякла якето, след като сложи кобура под мишница. Въртеше нещо в ръка. Резервния пълнител на моята пушка. Така и не си го взех.
Тя се усмихна. Горе ми беше върнала пушката, но имах потискащото подозрение, че е изпразнила пълнителя и ми я дава незаредена. Започна да ме обзема паника.
Червенокосата Тиа приближи към мен с някакъв апарат. Беше плосък и овален, с размерите на чиния. От едната страна имаше екран. Насочи го към мен.