Стоманеното сърце

Меган се понесе след Случайност; успях да свия встрани и да я засека. Тя ме изгледа ядно, докато се носехме рамо до рамо по улицата след Епичния.

— Казах ти да не се месиш! — кресна тя.

— Добре, че не ти обърнах внимание! Току-що ти спасих живота.

— Затова и не те застрелях. Разкарай се.

Не й обърнах внимание. Тичешком смъкнах пушката и се прицелих в Епичния. Не улучих — много трудно е да тичаш и да стреляш едновременно. Бърз е!, помислих си раздразнено.

— Няма полза. Не можеш да го улучиш.

— Мога да го забавя — отвърнах аз и свалих пушката. Претичахме покрай една кръчма със загасени светлини и затворени врати. Група нервни клиенти гледаха през прозореца. — Избягването на изстрелите ще го извади от равновесие.

— Не и задълго.

— Трябва двамата да стреляме едновременно. Можем да го заковем между двата куршума, така че, накъдето и да свърне, да попадне на един от тях. Шахмат.

— Ти луд ли си? — попита тя, тичайки. — Това ще е почти невъзможно.

Права беше.

— Добре. Тогава да използваме слабостта му. Знам, че я знаеш! Иначе нямаше да му сложиш белезниците.

— Няма да помогне — отговори тя и свърна край една улична лампа.

— В твоя случай свърши работа. Кажи ми и аз ще я използвам.

— Слонце — наруга ме тя. — Чувството му за опасност се притъпява, ако е привлечен от теб. Значи ако не те намери много по-хубав, отколкото би трябвало, няма да помогне.

Ох. Това, виж, си беше проблем.

— Трябва да… — подзе тя и млъкна, вдигайки пръст до ухото си, докато тичахме. — Не! Джон, мога да се справя! Не ми пука колко са близо!

Опитват да я накарат да се изтегли, заключих аз. Не след дълго Правоприлагането щяха да се появят.

Пред нас една злощастна шофьорка на път към квартала с клубовете забави на ъгъла. Колата спря със скърцане, когато Случайност връхлетя пред нея. После хукна надясно по друга уличка, която да го изведе на някое по-оживено място.

Хрумна ми идея.

— Дръж — рекох и подхвърлих пушката на Меган. Измъкнах резервния пълнител и също го хвърлих. — Стреляй по него. Забави го.

— Какво? Кой си ти, че да ми даваш…

— Направи го! — настоях и се плъзнах към колата. Отворих вратата до шофьора. — Вън.

Жената се подчини и остави ключовете. В свят, пълен с Епични с право да отнемат всяко превозно средство, малцина задаваха въпроси. Стоманеното сърце е суров с крадците, които не са Епични, така че повечето хора не биха посмели да постъпят като мен.

До колата Меган изруга, после вдигна пушката ми и умело стреля. Целеше се добре и Случайност, който беше доста близо по уличката, се олюля надясно. Чувството за опасност го беше накарало да се отмести от пътя на куршума. Както се надявах, това го забави доста.

Запалих двигателя на колата. Беше хубав спортен модел и изглеждаше практически нова. Много жалко.

Понесох се по улицата. Бях казал на Меган, че съм карал такси. Вярно си беше; опитах преди няколко месеца, веднага след напускането на Фабриката. Но не споменах, че работата продължи само ден — оказа се, че съм ужасен за нея.