Шантарам

— Разбирам — отвърнах тихо. Това беше толкова тривиално от моя страна, че се изкушавах да се разсмея на глас. Но очевидно за него беше важно и подозирах, че не се трогваше да прави подобни признания особено често. Всъщност, както ми довери много по-късно, точно в онзи момент бил решил, че ме харесва — а за него това означаваше, че ми дължи добросъвестна и безпрекословна честност във всичко, което казва и прави. Това едновременно бе неговото най-умилително и най-дразнещо качество — че винаги ми казваше цялата истина.

— Е, и какво смяташ да направиш по въпроса?

— Моето предложение — отвърна той сериозно — е да изпушим тоя хашиш на бизнес цена много бързо, докато свършим него, и после ще ни купя нов. След оттук нататък всичко ще е на цена като за приятели — и за теб, и за мен също. Тази политика няма проблем, нали?

Разсмях се и той се засмя заедно с мен. Прегърнах го през раменете и го въведох във врящата благоуханна атмосфера на оживения ресторант.

— Лин, — мисля аз твой много добър приятел — реши Прабакер, радостно ухилен. — Ние късметлиите, нали?

— Може би — отвърнах. — Може би.

Часове по-късно лежах сред уютната тъмнина и слушах тракането на неспирно въртящия се вентилатор. Бях уморен, ала не можех да заспя. Под прозорците ми улицата, трескава и отрудена през деня, бе притихнала, укротена от нощния зной и напоена от звезди. Смайващи и смущаващи картини от града се вихреха и се блъскаха в мислите ми като листа, понесени от вятъра, а кръвта ми така гореше от надеждата и разкриващите се пред мен възможности, че не можех да потисна усмивката си в тъмното. Никой в света, който бях изоставил, не знаеше къде съм. Никой в новия свят на Бомбай не знаеше кой съм. В този миг, сред тъмнината, не ме застрашаваше почти нищо.

Мислех си за Прабакер и за обещанието му утре рано сутринта да се върне, за да започнем обикалянето из града. Дали ще дойде? — чудех се аз. — Или ще го засека по-късно през деня с някой друг току-що пристигнал турист? С неясното и непредубедено коравосърдечие на самотниците реших, че ако си държи на думата и дойде сутринта, ще започна да го харесвам.

Мислех за жената, за Карла, отново и отново, учуден, че сдържаното й сериозно лице се натрапваше в мислите ми толкова често. Ако някой път отидеш в „При Леополд“, може и да разбереш. Това бе последното, което ми каза. Не знаех дали е покана, предизвикателство или предупреждение. Но каквото и да бе, аз бях решил да го приема. Щях да отида там и да я потърся. Но не сега. Не и докато не съм разучил поне малко града, който тя явно познаваше толкова добре. Ще изчакам една седмица — помислих си. — Седмица в града…

А зад размишленията, както винаги, в неизменни орбити около студеното кълбо на самотата кръжаха мислите за семейството и приятелите ми. Безкрайни. Недостижими. Всяка нощ те се увиваха около неутолимия копнеж по онова, което ми струваше свободата, по всичко, което беше загубено. Всяка нощ бе пронизана от копието на срама за това, което продължаваше да струва моята свобода на обичните ми хора, които бях сигурен, че никога повече няма да видя.