Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
— Извинявай, изнасям ти урок по география.
— Не, не, моля те, продължавай. Интересно е.
— Знаеш ли, Лин — промълви бавно тя. — Ти ми харесваш.
И се вгледа в мен през зеления огън. Усетих как леко се изчервявам — не от неудобство, а от срам, че тя произнесе толкова лесно точно тези думи — ти ми харесваш — които не можех да се престраша да й кажа.
— Така ли? — попитах, като се помъчих да го произнеса най-непринудено. Забелязах как устните й се сключват в тънка усмивка.
— Да, ти си добър слушател. А това е опасно, защото трудно можеш да му устоиш. Да те изслушват, наистина да те изслушват, е второто най-хубаво нещо на света.
— А кое е най-хубавото?
— Това всеки го знае. Най-хубавото нещо на света е властта.
— Така ли? — разсмях се аз. — Ами сексът?
— Не. Като оставим биологията настрана, сексът е единствено власт. И точно затова ни привлича така настоятелно.
Пак се засмях.
— Ами любовта? Много хора твърдят, че любовта е най-хубавото нещо на света, не властта.
— Грешат — отряза тя с нетърпящ възражения тон. — Любовта е пълната противоположност на властта. И точно затова толкова се страхуваме от нея.
— Карла, миличка, ама какви ги говориш! — Дидие Леви се присъедини към нас и седна до нея. — Длъжен съм да заключа, че явно имаш развратни помисли спрямо нашия Лин.
— Не си чул и дума от разговора ни — смъмри го тя.
— Няма нужда да те слушам. По изражението му си личи. Задаваш му твоите гатанки и вече си му завъртяла главата. Карла, забравяш, че те познавам твърде добре. Лин, ей сега ще те изцерим!
Той подвикна на един от келнерите с червени сака по номера му — 4, избродиран на нагръдния джоб на униформата.
— Хей! Номер чар! Я батли една бира! Карла, ти какво ще пиеш? Кафе? Номер чар, ек кафе аур. Джалди каро!
Дидие Леви беше само на трийсет и пет години, но те бяха пришити към него върху едри буци плът и дълбоки бръчки, които му придаваха закръгления, изхабен от грижи вид на много по-възрастен мъж. Въпреки влажния климат той винаги носеше торбести панталони от зебло, джинсова риза и омачкано сиво вълнено спортно сако. Гъстата му къдрава черна коса никога не беше нито по-дълга, нито по-къса от ръба на яката му, а умореното му лице неизменно беше обрасло с тридневна брада. Говореше английски с пищен акцент и го използваше с ленива злонамереност, за да провокира и критикува приятели и непознати. Някои хора не понасяха грубостта и забележките му, но го търпяха, защото често се оказваше полезен, а понякога и незаменим. Знаеше къде в града може да се купи и продаде почти всичко — от пистолет през скъпоценен камък до кило от най-чистия бял тайландски хероин. И както понякога сам се хвалеше, бе способен почти на всичко срещу нужното количество пари, стига да няма значителен риск за спокойствието и безопасността му.
— Говорехме за различните представи на хората за най-хубавото нещо на света — обясни Карла. — Но тебе няма защо да те питам.
— Мислите си, че за мен най-хубавото нещо на света са парите — предположи той лениво. — И сте прави. Всеки разумен и мислещ човек някой ден разбира, че парите са почти всичко на този свят. Великите принципи и благородните добродетели са много хубаво нещо в дългосрочна перспектива, но парите са онова, което ни крепи от ден за ден, а липсата им ни бута под голямото колело. Ами ти, Лин? Ти какво каза?
— Още нищо не е казал, а и след като ти вече си тук, едва ли ще може.
— Карла, бъди честна! Кажи, Лин, интересно ми е да знам.
— Е, щом настояваш, бих казал свободата.
— Свободата да вършиш какво? — попита той и изхихика на последната дума.
— Не знам. Може би просто свободата да кажеш „не“. Ако имаш поне толкова свобода, повече не ти трябва.
Донесоха бирата и кафето. Келнерът тропна чашите на масата с нехайно пренебрежение. Обслужването в магазините, хотелите и ресторантите в Бомбай по онова време се движеше от очарователна или раболепна любезност до грубост — нито рязка, нито враждебна. Простащината на Леополдовите келнери беше легендарна. „Любимото ми място в целия свят — каза веднъж Карла, — където се отнасят с теб като с боклук.“
— Наздравица! — обяви Дидие и чукна чашата си в моята. — За свободата… да пием! Салю!
Изгълта половината висока чаша на един дъх, изпусна продължителна доволна въздишка със зинала уста и гаврътна останалото. Тъкмо си наливаше втора, когато още двама души, мъж и жена, се присъединиха към нас и се настаниха между мен и Карла. Тъмнокосият, умислен и мършав младеж беше Модена — намусен саможив испанец, който въртеше търговия на черно с френски, италиански и испански туристи. Придружителката му, стройна, хубава немска проститутка на име Ула, от известно време му позволяваше да се изживява като неин любовник.