Шантарам

— Дидие — въздъхна Ула, произнасяйки името му с изключително сладка усмивка. — Казах ли ти вече да ходиш да се ебеш?

— Не! — засмя се той. — Но ти прощавам пропуска. Между нас да си остане, миличка, тези неща винаги се подразбират.

Донесоха уискито в четири малки шишенца, сервитьорът отвори двете бутилки сода с месинговата отварачка, окачена на верига на колана му, остави капачките да отскочат от масата на пода и ни принуди да залегнем, защото водата запръска във всички посоки.

Двама мъже дойдоха на нашата маса от различни посоки на ресторанта — единият, за да говори с Дидие, а другият — с Модена. Ула използва момента, наведе се към мен и пъхна под масата нещо в дланта ми. На пипане приличаше на руло банкноти. Очите й ме умоляваха да си трая. Докато ми говореше, аз ги пъхнах в джоба си, без да ги погледна.

— Реши ли вече докога ще останеш тук? — попита ме тя.

— Не знам точно. Не бързам за никъде.

— Няма ли някой, който те чака някъде или при когото трябва да отидеш? — тя се усмихваше с изкусно, но безстрастно кокетство. Прелъстителността й беше навик. Със същата усмивка се обръщаше и към своите клиенти, приятели, келнерите и дори Дидие, към когото изпитваше открита неприязън. Всъщност към всички, включително и, към любовника си Модена. В последвалите месеци и години чух много хора да я критикуват — някои дори много жестоко — че флиртувала. Не бях съгласен. След като я опознах добре, ми се струваше, че Ула флиртува със света, защото флиртът бе единствената истинска доброта, която познаваше и споделяше. Това беше нейният начин да бъде мила и да кара хората — мъжете — също да бъдат мили с нея. Вярваше, че на този свят няма достатъчно приветливост и го бе повтаряла неведнъж точно със същите думи. Това не беше нито дълбоко чувство, нито кой знае каква мисъл, но така или иначе беше вярно и на никого не вредеше. Пък и, по дяволите, тя беше красавица и имаше много чаровна усмивка.

— Не — излъгах. — Никой не ме чака и няма при кого да отида.

— Нямаш ли някакво, wie soil ich das sagen7, някаква програма? План?

— Не. Работя над една книга.

Откакто избягах, бях разбрал, че ако казвам на хората частица от истината — че съм писател, това ми осигурява гъвкаво и удобно прикритие. Достатъчно мъгляво, за да обясни продължителните ми престои и внезапните заминавания, а думата „проучване“ бе достатъчно обемна, за да побере в себе си разпитването за разни неща като транспорта, пътуването и възможността да се снабдиш с фалшиви документи, каквито понякога бях принуден да ползвам. Нещо повече: прикритието ми гарантираше и известна защита от любопитните — самата заплаха да се впусна в продължителен разказ за онова, върху което се трудя, обикновено не обезкуражаваше само най-настоятелните.