Анатомия на плашилото
- Автор: Ганев Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Анатомия на плашилото». Краткое содержание книги:
Бях поизморен, но бягах вдъхновено, с неподозирани сили и пресякох издълбаната от мен в земята финална линия. Мигновено погледнах часовника си и тогава краката ми се подкосиха. Изведнъж сякаш всичко в мен се разбяга в различни посоки. Зави ми се свят и от гърдите ми се надигна всичкият горчив плач от детството…
Електронният ми часовник показваше 27 часа и 68 минути. Изведнъж разбрах какво нещо е безвремието, какво е човекът, попаднал в нищото. Бях пропилял златния си шанс заради един часовник.
Огледах се безпомощен и смазан като загубено дете и видях човека. След чувството за разпадане, той като че ли ми вдъхна душа. Никога по-рано не бях усещал такъв прилив на радостно вълнение, такъв копнеж и стремление към това същество. Винаги съм смятал хората за нещо обикновено, нещо естествено и съществуващо от само себе си. В моя свят на безвремие и самота той се появи като пришълец. Това не беше човек, а бог, метнал на рамото си торба, вървящ през полето, допушвайки фаса си, от който изтръгваше едри като нимби колелца. На ръката му от време на време проблясваше стъклото на часовник. Той носеше времето!
Стоях захласнат и се любувах на това невероятно създание. Изведнъж се затичах към него, изпълнен с желание да го притисна до себе си, да му се радвам с кучешка благодарност, без да искам и очаквам нещо от него.
Когато ме видя, тичащ, запотен, с протегнати към него ръце, лицето му се сгърчи от страх и той побягна. В миг с горчивина разбрах, че вече не ми е нужен човекът, а неговият часовник. И вместо да му извикам: „Спри, човече! Кажи ми колко е часът!“, аз изкрещях: „Часовникът!“ Страхувах се, че излишно ще загубя сили и няма да мога да го настигна.
Докато бягах, се опитвах да пресмятам секундите, изминали от мига, когато пресякох финалната линия на четиридесет и втория километър. Имах достатъчно добре изработени навици и можех да пресмятам с голяма точност.
Когато му извиках отново, той захвърли торбата и аз се препънах в нея. Не усетих болка, макар да се ударих лошо. Изпитвах гняв от това, че бяга от мен. Защо? Звяр ли съм някакъв, чумав ли съм…? Същевременно ме обземаше отчаяние, че ще успее да избяга. Събрах въздух и извиках отново. Човекът пред мен трепна като подсечен и се строполи на земята. Падането бе съвсем неочаквано, бягаше твърде енергично, а една дума го събори и аз връхлетях върху него. Затискайки го, запъхтян и без сили, сграбчих ръката му и погледнах часовника…
Вълнение притисна гърдите ми и аз с невъобразимо усилие успях да извикам: Абе, хора! Какво направих аз!… Ами, че аз… Победих!
Поисках да се извиня, че така грубо се хвърлих отгоре му, но почувствувах, че нямам сили да говоря. Стори ми се, че в очите ми се блъсна дълга, черна, финална лента.
Панталони
Красимира Пеева-Бързакова — 25-годишна, продавачка в магазин за вълнен текстил:
— При изискваната от вас откровеност не бих могла да се придържам към правилото „За мъртвия добро или нищо!“ Ето, сега съм вдовица, за пред хората съм облечена в черно, някои мои приятелки виждат в това дори известен шик, но мога да ви уверя, че не изпитвам скръб. В началото изпитах нещо, но то бе повече чувство за самота. Дори на погребението, при толкова речи и хвалебствени думи, не изпитах нито „тежката загуба“, нито „вечната скръб“. А имаше хора, които макар и да не бяха близки на покойника, плачеха със съвсем истински сълзи. И това е едно от нещата, което не мога да простя на Ташко. Той направи така, че за него да жалят съвсем чужди хора, а аз, която му бях най-близка, не можех да заплача.
Може би си мислите, а и в мене има такова съмнение, че съм безчувствена, че имам някакъв нравствен недъг, че обикновените човешки вълнения са ми чужди. Предпоставки за такова нещо няма. Растях нормално, може би прекалено нормално в един розов свят, който ми създаваха моите близки. Разбирате, че след такава първоначална представа за живота, чувството, което изпитвам сега, е самосъжаление. Не че останах на произвола на съдбата, както се изразяват някои. Ташко ми остави добре обзаведен апартамент, кола и малка вила. В този смисъл аз съм напълно обезпечена и изпитвам дори признателност към него. Ако съжалявам за нещо, то е за друго — животът ми можеше да тръгне по друг път, да се развие по оня начин, за който си мечтаех в гимназията. Вместо това аз живеех в неговата сянка, без това да е нито удобно, нито полезно. След смъртта му започна да се прокрадва съмнението, че съм излъгана, че някой друг вместо мен е направлявал съдбата ми.