Затворникът на рая

— Даниел, не сега! Детето плаче.

— Знаех си, че си будна.

— Трудно е да се спи в къща с мъже, които или плачат неспирно, или галят задника на клетата жена, на която не й се събират повече от два часа сън на нощ.

— Е, ти губиш.

Станах и отидох до стаята на Жулиан в задната част на жилището. Скоро след сватбата се бяхме нанесли в мансардата на сградата, в която се помещаваше книжарницата. Дон Анаклето, гимназиалният учител, който бе живял там двайсет и пет години, бе решил да се пенсионира и да се върне в родната си Сеговия, за да пише пикантни стихотворения под сянката на акведукта16 и да усвоява изкуството да приготвя печени прасенца.

Малкият Жулиан ме посрещна с гръмък и пронизителен плач, който заплашваше да ми спука тъпанчетата. Взех го на ръце, подуших пелената му и след като се уверих, че поне този път няма нищо подозрително, затанцувах из стаята със смешни малки подскоци, шепнейки разни безсмислици, както би постъпил всеки начинаещ баща с малко здрав разум. Точно правех това, когато забелязах, че Беа е застанала на прага и ме гледа неодобрително.

— Дай ми го, че съвсем ще го разсъниш.

— Ама той не се оплаква — възразих аз, но все пак й подадох бебето.

Беа го взе на ръце и нежно му затананика някаква мелодия, като леко го полюляваше. Само след пет секунди Жулиан вече бе престанал да плаче, а по личицето му играеше онази унесена усмивка, която майка му винаги успяваше да предизвика.

— Отивай си — тихо рече Беа. — Ей сега ще дойда.

Изгонен от стаята, след като ясно бях доказал неспособността си да се справям с тъкмо прохождащи бебета, аз се върнах в стаята и се проснах на кревата, знаейки, че няма да мигна през остатъка от нощта. След малко се появи и Беа, която легна до мен с въздишка.

— Просто съм капнала от умора.

Прегърнах я и останахме така, безмълвни, в продължение на няколко минути.

— Размишлявах напоследък — подхвана Беа.

Трепери, бедни ми Даниел, казах си аз. Тя се надигна, после приклекна на леглото с лице към мен.

— Когато Жулиан порасне малко, майка ми ще може да го гледа по няколко часа на ден. Смятам тогава да започна работа.

Кимнах.

— Къде?

— В книжарницата.

Видя ми се благоразумно да замълча.

— Мисля, че така ще е добре за всички ви — добави тя. — Баща ти вече не бива да работи толкова дълги часове. Освен това не се обиждай, но смятам, че мога да общувам с клиентите по-добре от теб и Фермин, който в последно време сякаш плаши хората.

— По този въпрос няма да споря с теб.

— Горкият, какво става с него? Оня ден срещнах Бернарда на улицата и като ревна да реве… Заведох я в един от млечните барове на улица „Петричол“, натъпках я с шоколад и сметана и ми разказа, че напоследък Фермин се държал извънредно странно. Изглежда, че от няколко дена насам отказва да попълни документите на енорийската църква за венчавката. Имам чувството, че не смята да се жени. Споделил ли е нещо с теб?