Дневната война
- Автор: Бретт Питер
- Серия: Demon Cycle #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-390-2
- Переводчик: Емануил Томов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дневната война». Краткое содержание книги:
Арлен Бейлс, някога обикновен човек, се е превърнал в нещо повече — Защитения, изписал кожата си с чудовищни защити и равен по сила на всеки демон.
Арлен отрича, че е Избавителя, ала колкото повече се стреми да е близо до народа, толкова по-пламенно хората го боготворят. Мнозина искат да го следват, ала пътят на Арлен заплашва да го отведе до мрак, в който само той може да се спусне и от който може да няма връщане назад.
Единствената надежда Арлен да остане в човешкия свят или да не е сам в света на демоните е Рена Танър, свирепа млада жена, която сама рискува да се изгуби сред силата на завладялата я демонична магия.
Ахман Джардир е изковал от войнствените пустинни племена на Красия единна армия, сееща смърт сред демоните, и се е провъзгласил за Шар’Дама Ка, Избавителя. Той обладава мощта на древни оръжия — Короната и Копието на Каджи, — убедително утвърдили претенциите му, и вече огромни части от зеленоземската шир са се преклонили пред него.
Ала Джардир не се е сдобил сам с властта си. Възходът му е плод на Първата му съпруга, Иневера, лукава и могъща жрица, която може да чете бъдещето с костената си магия. Миналото и мотивите на Иневера са забулени в тайна и дори Джардир не ѝ се доверява изцяло.
Някога Арлен и Джардир са били почти братя. Сега ги разделя горчива вражда. Докато враговете на човечеството се надигат, единствените двама мъже, способни да ги победят, са разкъсвани от най-смъртоносните демони от всички — тези на човешкото сърце.
Огърлицата бе подарък от Коуби Фишър, здраво парче корда, нанизано през десетки малки гладки камъчета. Беше толкова дълга, че Рена трябваше да я преметне два пъти през врата си и дори тогава стигаше почти до пъпа ѝ.
Ножът някога бе на баща ѝ, Харл Танър. Той не се разделяше с него и го поддържаше остър като бръснач. С него бе убил Коуби, когато Рена избяга с него, а след това отново с него тя уби баща си.
Ако това не се бе случило, Арлен щеше да завари Рена и Коуби женени при завръщането си. Огърлицата символизираше това как не бе успяла да остане вярна на Арлен. Ножът ѝ напомняше за мъжа, държал я цял живот в нейно лично си Ядро.
Ала Рена не можеше да се раздели с нито едно от двете. За добро или лошо, само те бяха истински нейни, само те ѝ бяха останали от живота под слънцето. Бе изписала защити и по двата предмета — отбранителни по огърлицата, бойни по ножа. В случай на нужда огърлицата можеше да послужи за защитен кръг, също така се оказваше крайно ефективна гарота. А ножът…
Ножът бе пронизал в гърдите ядронския княз. Дори сега магията на острието мъждукаше под защитения ѝ взор. Не просто защитите по него — цялото острие червенееше смътно. И при най-лекото докосване порязваше пръста ѝ.
Знаеше, че силата щеше да изтлее с изгрева, ала в момента оръжието ѝ се струваше неунищожимо. Дори денем щеше да е по-добро от обикновен нож. Магията винаги оставяше всичко по-силно и по-здраво, отколкото го намираше. И най-лекото махване с парчето плат лъсваше огърлицата, а кордата беше по-здрава, отколкото когато е била сплетена.
Рена стоя над Здрачен танцьор, докато се развидели. Зората се изля върху пръснатите трупове на ядроните и ги подпали. Рена никога не се уморяваше от гледката, макар да идеше на тежка цена. Докато горяха телата на демоните, защитите по кожата ѝ се нажежиха, а магията се отцеди от тях. Ножът се нагря в ножницата си и опари крака ѝ. Тя се подпря на едно дърво, чувствайки се като кукла с прерязани конци, слаба, полусляпа.
Объркването бързо отмина и Рена си пое дълбоко дъх. След няколко часа почивка щеше да се чувства по-добре от всякога, ала и тогава бе просто сянка на себе си нощем.
Как така Арлен запазваше мощта си под слънцето? Дали защото защитите му бяха перманентни татуировки, а не само рисунки върху кожата? В този случай още същия ден щеше да грабне иглата и мастилото.
Демонските трупове горяха бързо и мощно и след секунди след тях останаха само обгорена трева и пепелища. Рена угаси последните няколко пламъчета сред шубраците, преди да се разпространят, и накрая се предаде на изтощението, сви се на кълбо до Здрачен танцьор и заспа.
Рена още лежеше до коня, когато се събуди, ала вместо на постелята от мъх, на която бе заспала, сега се намираше върху одеяло от грубо сукно в потрепващата талига. Надигна глава: Арлен се бе впрегнал сам. Напредваха с впечатляващ темп.
Гледката я разсъни съвсем и тя лесно скокна на мястото на кочияша, хвана юздите и силно изплющя с тях. Арлен подскочи, а тя се засмя.
— Дий!
Арлен я изгледа кисело, а тя отново се засмя. Слезе от каруцата и закрачи до него. Пътят беше зле поддържан, обрасъл на места, но не дотам, та да им пречи на скоростта.
— Отпред е Сладопой — каза Арлен.
— Сладопой ли?
— Така го кръстиха — рече Арлен. — Защото селският кладенец имал вкусна вода.
— Мислех, че страним от градовете — каза Рена.
— В този само призраци върлуват — отвърна Арлен с отчетлива болка в гласа. — Преди две години го превзе нощта.
— Значи, си го знаел отпреди това? — попита тя.
Той кимна.
— Идвах от време на време като вестоносец. Десет семейства. „Шейсет и седем отрудени селтаци“, така си викаха сами на себе си. Странни обичаи имаха понякога, но все се радваха на вестоносците и правеха най-върлата домашнярка, която си опитвала.
— ’Щото не си пил тая на баща ми — изсумтя Рена. — Все едно пиеш масло за лампа.
— Тази на Сладопой беше толкова силна, че херцогът на Анжие я забрани официално — каза Арлен. — Затри селището от картите и нареди на Гилдията на вестоносците да не припарва дотам.
— Но сте го правили.
— Че как. За какъв се мислеше оня, да къса така връзките с цяло градче? А и един вестоносец можеше да направи пари колкото шестмесечна надница с един контрабанден курс от тая домашнярка. А и сладопойци ми се нравеха. Бяха защитили цялото село и шетаха и денем, и нощем. Песните им се чуваха от километър-два.