Изповядвам
- Автор: Кабре Жауме
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Colibri Publishers
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Изповядвам». Краткое содержание книги:
– Ще завърши три висши образования.
– Какво?
– Право и история. – Мълчание. – И още едно, по свой избор. Но преди всичко право, то е най-нужно, за да се оправя човек в този крадлив свят.
Топ-топ-топ-топ-топ-топ. Кракът ми взе да се движи самичък – Топ-топ-топ-топ-топ. Мразех правото. Не можете да си представите колко го мразех. Не ми беше ясно какво е това право, но го мразех до смърт.
– Je n’en doute pas – disait ma mère. – Mais est-ce qu’il est un bon pédagogue, le tel Gomeu?
– Bien sûr, j’ai reçu des informations confidentielles qui montrent qu’il est un individu parfaitement capable en langue allemagne. Allemande? Tedesque? Et en la pédagogie de cette langue. Je crois que...55
Започвах да се успокоявам. Кракът ми престана да се движи произволно и чух как майка стана и каза а цигулката? Ще трябва ли да я остави?
– Не. Но остава на заден план.
– Не съм съгласна.
– Лека нощ, скъпа – каза баща ми, отвори вестника и го запрелиства, както правеше винаги по това време.
Значи отивам в друго училище. Колко досадно! Много ме е страх. За щастие, шериф Карсън или Черния орел ще бъдат с мен. Цигулката на заден план? А защо арамейски не веднага? Онази нощ заспах късно.
54 Иронична препратка към името на герой от повестта на Жауме Кабре „Лувовски, или безразсъдството“. – Б. р.
55 Не се съмнявам – каза майка ми. – Но добър педагог ли е въпросният Гомеу?
– Разбира се, получих доверителна информация, че е много добър с немския език. Немски? Германски? И с педагогиката на този език. Смятам, че... (фр.). – Б. пр.
* * *
Сигурен съм, че бъркам нещо. Не знам дали бях на седем, осем или девет години. Но лесно учех езици; родителите ми надушиха това и не ме оставяха на мира. Започнах да уча френски, защото прекарах едно лято в Перпинян при леля Аурора, а там, само малко да ги притесниш, и минаваха от своя гърлен каталонски на френски; затова аз говорех френски с акцента du Midi56, който поддържам цял живот с известна гордост. Не си спомням на колко години бях. Немския започнах по-късно. Английския не си спомням кога. След това, струва ми се. Не че аз исках да ги уча. Те ме учеха. Сега, като премислям това, за да мога да ти го разкажа, виждам детството си като дълъг и много скучен неделен следобед, виждам как се мотая безцелно и гледам да се вмъкна в кабинета, като си мисля, че щеше да е по-забавно, ако имах брат, мисля си, че четенето от един момент нататък става скучно, защото ми беше дошло до гуша от Инид Блайтън, мисля си, че на другия ден ще трябва да ходя на училище, а това беше още по-лошо. Не се страхувах нито от училището, нито от учителите, нито от родителите, а от децата. В училище се страхувах от децата, защото ме гледаха, като че ли не съм съвсем наред.
– Лола Чика.
– Какво?
– Какво да правя?
Лола Чика преставаше да си бърше ръцете или да си черви устните и ме гледаше.
– Може ли да дойда с теб? – Адриа, с надежда в очите.
– Не, не, ще ти бъде скучно!
– Ама точно тук ми е най-скучно.
– Пусни си радиото.
– Много е тъпо.
Тогава Лола Чика взимаше палтото си и излизаше от стаята, която винаги миришеше на Лола Чика, и тихичко, никой да не чуе, ми казваше кажи на майка ти да те заведе на кино. А на висок глас казваше всичко хубаво, довиждане, отваряше външната врата, намигваше ми и си отиваше; тя можеше да се забавлява в неделя следобед, неизвестно как, а аз си оставах вкъщи да обикалям из апартамента тъжно като обречен.
– Майко.
– Какво?
– Не, нищо.
Майка вдигаше глава от списанието, допиваше последната глътка кафе и ме поглеждаше.
– Кажи, сине.
Боях се да я помоля да ме заведе на кино. Много се боях, още не знам защо. Родителите ми бяха прекалено сериозни.
– Скучно ми е.
– Чети. Ако искаш, да направим преговор по френски.
– Да отидем на Тибидабо57.
– О, да беше казал сутринта.
Така и не отидохме на Тибидабо нито една неделя, ни сутрин, ни следобед. Трябваше да си въобразявам, че съм там, когато моите приятели ми разказваха как е в Тибидабо, пълно с механични изобретения, загадъчни автомати, наблюдателни кули, коли, които се блъскат и... не знаех точно какво. Но беше място, където родителите водят децата си. Моите родители не ме водеха нито в зоологическата градина, нито на разходка по вълнолома. Бяха прекалено сухи. И не ме обичаха. Така ми се струва. Още се питам защо са ме родили.
– Да, ама искам да отида на Тибидабо.
– Какви са тези крясъци? – оплака се баща ми от кабинета си. – Не ме карай да те наказвам.
– Не искам да правя преговор по френски!