Изповядвам
- Автор: Кабре Жауме
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Colibri Publishers
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Изповядвам». Краткое содержание книги:
Един ден, когато вече бях поотраснал и тайно бях завладял пространството между гърба на дивана и стената в кабинета на баща ми, превръщайки го в жилище за моите индианци и каубои, той влезе, следван от познат глас, който тогава ми се стори едновременно приятен и страшен – за първи път чувах господин Беренгер извън магазина и гласът му звучеше различно; оттогава този глас никак не ми харесваше, нито вътре, нито вън от магазина. Не помръдвах, оставих шериф Карсън на пода, кафявият кон на Черния орел, толкова тих обикновено, падна и се чу слаб звук, който ме уплаши, но врагът не го усети, а баща ми каза на вас не съм длъжен да ви давам обяснения.
– Аз смятам, че сте длъжен.
Господин Беренгер седна на дивана, който се поотмести към стената, и aз героично си се представих смазан, но не и разкрит. Чух как господин Беренгер почука лекичко няколко пъти, а леденият глас на баща ми каза в тази къща е забранено да се пуши. Тогава господин Беренгер отвърна, че настоява за обяснение.
– Вие работите за мен. (Ироничен тон от страна на баща ми). Или греша?
– Успях да се сдобия с десет гравюри, успях да накарам ощетените да не протестират много. Прекарах десетте гравюри през три граници, направих експертната оценка за моя сметка, а сега вие ми казвате, че сте ги продали, без даже да се консултирате с мен. Знаете ли, че една от тях е на Рембранд?
– Купуваме и продаваме, така си изкарваме прехраната в тоя шибан живот.
Това за шибания живот го чувах за първи път и ми хареса; баща ми го произнесе натъртено, мисля, защото беше ядосан. Усетих, че господин Беренгер се усмихва; по това време вече умеех да тълкувам мълчанията и бях сигурен, че господин Беренгер се усмихва.
– А, здравейте, господин Беренгер. – Гласът на майка ми. – Виждал ли си детето, Феликс?
– Не.
Ставаше опасно. Как да се измъкна иззад дивана и да изчезна в другия край на апартамента, като се преструвам, че нищо не съм чул? Съветвах се с шериф Карсън и с Черния орел, но те не можеха да ми помогнат. Междувременно мъжете мълчаха, сигурно чакаха майка да излезе от кабинета и да затвори вратата.
– Всичко хубаво.
– Всичко хубаво, госпожо.
И отново горчивият тон на спора.
– Чувствам се измамен. Имам право на извънредна комисиона.
Мълчание.
– Настоявам.
На мен не ми дремеше за тази комисиона. За да се успокоя, превеждах наум разговора на френски, на някакъв измислен френски; значи, трябва да съм бил вече седемгодишен. Понякога си превеждах, за да не се изнервям, защото иначе неволно започвах да се движа, а в тишината на кабинета само да мръднех, и щяха да ме чуят. Moi, j’exige ma commission. C’est mon droit. Vous travaillez pour moi, monsieur Berenguer. Oui, bien sûr, mais j’ai de la dignité, moi!52
В дъното майка ми вика Адриа, сине! Лола Чика, виждала ли си го?
Dieu sait où est mon petit Hadrien!53
Не си спомням много добре, но ми се струва, че господин Беренгер си отиде разсърден, а баща ми се отърва от него с думите такъв е нашият занаят, мосю Беренгер, приемете и меда, и жилото, които не можах да преведа. Как ми се искаше майка да ми каже поне веднъж mon petit Hadrien. Важното е, че вече можех да изляза от скривалището си. Докато баща ми изпращаше посетителя до вратата, имах предостатъчно време, за да залича следите; партизанският живот вкъщи разви у мен огромна способност за камуфлаж и ме направи едва ли не вездесъщ – умеех светкавично да сменям местонахождението си.
– Ето го!
Майка излезе на балкона, където аз гледах колите, които започваха да палят фаровете си, защото животът по онова време, така както аз си го спомням, беше едно безкрайно свечеряване.
– Не ме ли чу?
– Какво?
В една ръка носех шерифа и кафявия кон и се правех на три и половина.
– Трябва да премериш престилката за училище. Как така не си ме чул?
– Престилката?
– Госпожа Анжелета е сменила ръкавите. – Повелителен жест. – Хайде!
В стаята за шев и гладене госпожа Анжелета с топлийка в устата погледна професионално как стояха новите ръкави.
– Много бързо растеш, момче.
Майка беше излязла да се сбогува с господин Беренгер, а Лола Чика влезе да вземе чистите ризи, докато аз обличах престилката без ръкави, както толкова пъти през моето детство.
– И много търкаш лактите – продължаваше госпожа Анжелета, която по онова време вече беше навършила около хиляда години.