Сенки в снега [bg]

— Ще се оправи — отвърна майка й. — Има леко изтръпване на дясната половина на тялото.

— Изтръпване? — попита Даниел.

— Лекарите са доволни — увери Рен-Мари децата си. — Казват, че не е нищо сериозно. Ще се възстанови напълно.

Не я интересуваше. Дори да куцаше до края на живота си, съпругът й бе жив.

След два дни Гамаш стана от леглото и направи първите си колебливи стъпки. Още два дни и вече ходеше из коридора. Спираше се в стаите и сядаше до леглата на мъже и жени, които бе обучавал, избрал и повел към онази фабрика.

Куцукаше от единия край на коридора до другия. Напред-назад. Напред-назад.

— Какво правиш, Арман? — попита тихо Рен-Мари веднъж, докато вървеше редом с мъжа си, ръка за ръка. Изминали бяха пет дни от престрелката, а куцането вече почти не се забелязваше, освен в моментите, когато Гамаш ставаше от леглото или се напрягаше твърде много.

Без да спира ход, той отвърна:

— Погребенията са следващата неделя. Смятам да присъствам.

Направиха още няколко крачки, преди Рен-Мари да проговори:

— Смяташ да бъдеш в катедралата?

— Не. Ще вървя с кортежа.

Погледна профила му. Решително изражение, стиснати устни, а дясната му ръка, свита в юмрук, прикриваше единствения знак, че бе получил инсулт. Леко треперене, което се появяваше, когато бе уморен или под стрес.

— Кажи ми какво да направя, за да ти помогна.

— Можеш да ми правиш компания.

— Винаги, mon cœur119.

Арман спря и й се усмихна. Лицето му бе покрито със синини, челото над лявата му вежда бе бинтовано.