Сенки в снега [bg]

— Успяхте ли да го видите?

Рен-Мари кимна, но не продума. Нямаше сили да каже на никого какво бе видяла. Кислородната маска, мониторите, кръвта, синините. Очите му бяха затворени, Арман беше в безсъзнание.

Лекарят бе казал, че не могат да преценят степента на уврежданията. Възможно бе да ослепее. Да се парализира. Да получи още един инсулт. Следващите двайсет и четири часа бяха решаващи.

Но всичко това нямаше значение. Успяла бе да подържи ръката му, да я милва, да му шепне.

Беше жив.

Докторът бе споменал и раната в областта на гърдите. Куршумът беше счупил ребро, а то бе перфорирало единия бял дроб. Това бе предизвикало пневмоторакс — белите дробове бяха колабирали и така дъхът бе напуснал тялото на главния инспектор. Навярно бе получил тази рана преди другата, а дишането му бе ставало все по-затруднено, по-тежко, докато в един момент бе спряло. Фатално.

— Лекарят, който е бил на място, е реагирал навреме — обяснил бе докторът.

Не бе добавил „точно“, но наистина е било въпрос на секунди.

Сега единствен повод за тревога бе нараняването на главата.

Останаха да чакат в своя малък свят на третия етаж на болницата. Стерилен свят на приглушени разговори, тихи забързани стъпки и строги лица.

А новината вече бе обиколила континента и целия свят.

Заговор с цел взривяване на язовирната стена „Ла Гранд“.

Терористите го бяха планирали в продължение на десетилетие. Напредвали толкова бавно, че бяха останали незабелязани. Използвали бяха толкова примитивни методи, че никой не им бе обърнал внимание.

Говорителите на канадското и американското правителство не разкриваха как планът е бил осуетен, като се позоваваха на националната сигурност, но когато журналистите ги притиснаха с въпроси, признаха, че престрелката, в която бяха загинали четирима служители на Sûreté, е имала връзка със случая.

Всички приписваха заслугата за предотвратяването на неминуемата катастрофа на главен комисар Франкьор, а той не отричаше.

Емил, а и всеки, който имаше представа как работят големите полицейски управления, знаеше, че се съобщава само част от истината.

И докато светът предъвкваше сензационните разкрития, няколко души на третия етаж на „Отел Дийо“ чакаха. Жан Ги Бовоар излезе от операция и след като преживя ден-два на ръба, започна бавно да се възстановява.

След още дванайсет часа Арман Гамаш се пребори и отвори очи. Когато най-сетне дойде в съзнание, до леглото му седеше Рен-Мари и го държеше за ръка.

— „Ла Гранд“? — изхриптя главният инспектор.

— В безопасност е.

— Жан Ги?

— Ще оздравее.

Възрастната жена се върна сияеща в чакалнята, където седяха Емил, Даниел, Ани и нейният съпруг Дейвид.

— Почива си. Още не може да танцува, но и това ще стане.

— Добре ли е? — попита Ани, която още се страхуваше да повярва и сякаш предпочиташе да не се разделя с тревогата си, защото бе възможно това да е номер, жестока шега на някой печален бог. Никога нямаше да забрави шока, който изпита, докато шофираше и чу емисията новини по радио „Канада“. Баща й…