Сенки в снега [bg]

Нямаше нищо, което да изкуши крадците. Беше просто празна кръгла каменна кула.

Главният инспектор щракна ключа на стената и единствената гола крушка над главите им светна. Спътникът му свали качулката си.

— Не очаквах да срещна някого в тази буря — призна Том Хенкок, докато изтупваше в крака си полепналия по шапката сняг. — Обичам да се разхождам в такова време.

Гамаш вдигна глава и впери поглед в младия пастор. Почти същото бе казал и полицай Моран.

Огледа се, но не забеляза място за сядане, затова посочи пода. Мъжете се настаниха на него и се облегнаха на дебелите каменни стени.

Останаха безмълвни няколко мига. На закрито, без прозорци, без отвори можеше да се намират навсякъде и по всяко време. Можеше да са в миналото, преди двеста години, и отвън да бушува битка, а не буря.

— Гледах видеозаписа — проговори Том Хенкок. Бузите му бяха аленочервени, а лицето му — влажно от разтопения сняг. Гамаш предполагаше, че самият той изглежда така, само че не чак толкова млад и жизнен.

— Аз също.

— Ужасно — промълви Хенкок. — Съжалявам.

— Благодаря ви. Нещата не бяха точно такива, каквито изглеждат на записа. Всъщност аз… — Гамаш бе принуден да спре.

— Вие?

— Изглеждам като герой, а не бях такъв. Онези хора загинаха по моя вина.

— Защо говорите така?

— Допуснах грешки. Не осъзнавах колко мащабен е планът на похитителите, докато не стана твърде късно. Дори и тогава продължих да греша.

— В какъв смисъл?

Инспекторът погледна младия мъж. Свещеника. Който бе така загрижен за изгубените души. Осъзна, че е добър слушател. Рядко срещано и безценно качество.

Пое си дълбоко въздух. Миризмата бе тежка, сякаш въздухът не бе годен за дишане и не можеше да поддържа живота.

Тогава Гамаш разказа всичко на преподобния. За отвличането, за дълго и търпеливо подготвяния план. Заслепени от собствената си гордост, вярваха, че модерните технологии могат да разкрият всяка заплаха.

Грешаха.

Нападателите бяха умни. Гъвкави.

— Тогава научих, че специалистите по сигурност наричат това „асиметричен подход“ — усмихна се инспекторът. — Звучи геометрично и логично. Предполагам, че в известен смисъл беше така. Твърде логично и явно прекалено опростено за такива като нас. Престъпниците искаха да унищожат язовирната стена на „Ла Гранд“, но как щяха да го направят? Не с атомна бомба, нито с умело скрити инструменти. Не чрез инфилтриране в службите за сигурност, с помощта на телекомуникации или чрез какъвто и да е друг метод, който щеше да остави диря, удобна за откриване и проследяване. Планът им бе да работят там, където нямаше да се сетим да потърсим.

— Къде беше това?

— В миналото. Знаеха, че не могат да се мерят с нас, ако става дума за съвременни технологии, затова бяха решили да действат възможно най-просто. Толкова просто, че останаха извън полезрението ни. Разчитаха на нашата гордост, на увереността ни, че модерните технологии ще ни защитят.

Гласовете на двамата мъже бяха приглушени като на конспиратори или разказвачи на приказки. Навярно такова е било усещането и преди хилядолетия, когато хората са се събирали около огъня и са си разправяли истории.