Щамът на Юда
- Автор: Ролинс Джеймс
- Серия: sigma force #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Щамът на Юда». Краткое содержание книги:
На другия край на света командир Грей Пиърс празнува Четвърти юли, без да подозира, че само след час в предния му двор ще се появи една красива убийца — стара негова позната, която държи в ръцете си първата улика към възможното лечение. Поел на плещите си съдбата на цялото човечество, Пиърс е принуден да обедини усилията си с жената, която неведнъж е искала смъртта му. Те поемат на удивително пътешествие — от венециански подземия, през византийски катедрали, до погълнати от джунглата руини — следвайки стъпките на най-легендарния мореплавател в човешката история — Марко Поло.
Но времето не е на тяхна страна, защото пандемията е на път да излезе от контрол. Преследвани по петите от безмилостен и налудничав враг, Пиърс и неочакваната му съюзница попадат в лабиринта на мистерия, заровена в мрака на Средновековието и в генетичния код на човечеството. И докато часовникът отмерва дванайсетия час, Пиърс разбира, че не може да вярва на никого — нито на странната жена до себе си, нито на най-близките си хора, защото всеки от тях би могъл да се окаже… Юда.
Докато открият малкото вътрешно светилище, всички бяха потънали в прах и пот. Въпреки ранния час въздухът бързо се сгорещяваше, а влажността изцеждаше допълнително силите им. Но поне бяха стигнали целта си.
— Нищо няма тук — сърдито се обади Насър.
Този тон, а и стойката му й бяха познати. Насър започваше да губи търпение. Освен ако не отбележеха значим напредък в най-близко време, едва ли щеше да спази думата си и да изчака до обяд. Сейчан не мислеше, че разполагат с повече от един час. След това Насър щеше да сложи край на цялата история, като нареди на пионките си да убият родителите на Грей. Тях пък щеше да екзекутира лично. И да продължи да изпълнява задачата си.
Практичен както винаги.
Без грам въображение.
Факт, който го правеше скучен любовник.
Грей правеше третия си кръг около олтара. Лицето му се беше изопнало, целият беше покрит с прах и мръсотия, черната му коса беше полепнала по челото му и стърчеше на къси влажни кичури. На врата му, където един от хората на Насър го беше фраснал с дръжката на пистолета си в хотела, се беше спекла засъхнала кръв.
И все така избягваше да поглежда към нея.
Това я вбесяваше, най-вече защото й причиняваше болка, а тя мразеше да страда за каквото и да било. Търсеше убежището от студено безразличие, което бе обитавала така удобно в миналото, безразличие, което й позволяваше да спи с Насър, щом това беше необходимо, за да постигне целта си. Така, както беше обучена.
Насочи вниманието си към охраната. Крайно време беше да заложи на прагматизма и да измисли някаква стратегия за бягство. Охраната беше предимно от местни хора, сред които много бивши войници от армията на червените кхмери, привлечени от Гилдията след падането на жестокия диктатор Пол Пот. Тях не биваше да подценява. Именно те охраняваха четирите изхода на камерата, по един във всяка от основните посоки на компаса. Други бяха заели позиции в широк кръг из комплекса, за да връщат туристите, отправили се в тяхната посока.
— Чел съм, че тук е имало гигантска статуя на Буда — каза монсеньорът, настигна Грей в поредната му обиколка около олтара и махна към двете четириъгълни плочи, които се извисяваха една над друга, свързани с каменни стъпала. — Но когато местните възприели хиндуизма, статуята била смъкната от пиедестала й и хвърлена в широкия кладенец, край който минахме по пътя насам.
Единствената друга украса в каменната стая бяха поредните четири изображения на богинята Локесвара. Само че тези лица бяха обърнати навътре и гледаха към олтара и липсващата статуя на Буда. Ковалски се облегна на едно от лицата и погледна нагоре.
Великата централна кула на Байон се издигаше на четиридесет метра над тях. Издълбана в средата й като комин квадратна шахта стигаше до самия й връх. Слънцето, проникващо през нея, беше единственият източник на светлина.
— Тук трябва да е — каза Грей и най-после спря да обикаля олтара. — Оттук трябва да има път надолу.
— Надолу до къде? — попита Насър. Грей посочи монсеньора.
— Вигор спомена, че основите на кулата са заровени под земята. Дълбоко. Трябва да намерим път до тези подземни помещения. Бас държа, че под олтара ще намерим нещо интересно.
— Защо смяташ така? — попита Вигор.
Грей се позабави с отговора и колебанието му не убягна на Насър.
— Току-що удари следващият кръгъл час. — Насър почука с пръст по часовника си. — Часовникът тиктака, командире.
Грей въздъхна.
— Барелефът, който видяхме. Онзи с разпенването или биенето на млякото. Всеки детайл от историята има значение. Змията, разпененото море, отровата, заплахата за цялото мироздание, светещият оцелял. Само едно нещо прави изключение. Просто не се връзва с останалите.
— Кое? — попита Насър.
Сейчан видя, че Грей не иска да говори за това. Примижаваше неохотно при всяка дума.
— Костенурката — каза той накрая. Вигор се почеса по брадичката.
— Костенурката от барелефа символизира бог Вишну, или по-скоро негово въплъщение. Във формата на костенурка той имал грижата да крепи планината Меру, за да не потъне, докато боговете и демоните я лашкали напред-назад.
Грей кимна.
— Костенурката е изобразена под планината. Защо костенурка обаче? — Наведе се и започна да чертае нещо в прахта върху олтара. Скицира заострена планина над извита като сплескан купол черупка.