Пейзажите на времето
- Автор: Бенфорд Грегори
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пейзажите на времето». Краткое содержание книги:
1962 г. Младият асистент в Калифорнийския университет Гордън Бърнстейн забелязва странни смущения по време на лабораторен експеримент. Въпреки присмеха и съпротивата Бърнстейн разкрива невероятна истина… истина, която ще промени живота му и историята — истина зад самото време.
— Да, знам. Скоро. Скоро.
Той се обади на майка си, за да й обясни. Гласът й беше слаб и тънък, приглушен от разстоянието. Но изглежда беше в добро настроение. Лекарите били много мили, сериозно се грижели за нея. Не, нямала проблем със сметките за болницата, той не трябвало да се тревожи за това. Тя отхвърли предложението му, че трябва да отиде да я види. Бил професор, имал студенти и защо да пръска всичките тези пари само за няколко дни. Да си дойде за Деня на благодарността, това щяло да е достатъчно рано, щяло да е чудесно. Чичо Хърб бил прекалено загрижен, това било всичко. Гордън рязко каза в слушалката:
— Кажи му вместо мен, че се опитвам да не съм потцер тук. Работата ми е стигнала до критичен момент. — Майка му замълча. Всъщност „потцер“ не беше много възпитана дума, прекалено напомняше на „путцер“. Но не каза нищо.
— Той ще разбере това. Аз също, Гордън. Върши си работата, да.
Пресконференцията на Рамси и Хъсинджър бе организирана от университета. Имаше тричленен екип от местния филиал на Си Би Ес, тук беше журналистът, написал статията „Един университет по пътя към величието“, както и хора от „Сан Диего Юниън“ и „Лос Анджелис Таймс“. Гордън стоеше в дъното на залата. Показаха диапозитиви от резултатите, снимки на Хъсинджър до експерименталните резервоари, графики на разпадането на океанските екосистеми. Публиката остана впечатлена. Рамси се справяше с въпросите добре. Хъсинджър — дебел, оплешивяващ мъж с бързи, черни очи — говореше скоростно като картечница. Един от репортерите попита Рамси какво го е навело на предположението, че толкова неясна причина може да предизвика такива ужасни неща. Рамси заобиколи въпроса. Той хвърли поглед към Гордън и направи мъглява забележка за подозренията, които изниквали от небитието. Хората, които познаваш или с които работиш, казват нещо и после ти събираш мозайката, без всъщност да разбираш откъде е изникнала първоначалната искра. О, попита репортерът, — някой друг в КУЛХ работи ли върху подобни неща? — Рамси се огледа неспокойно.
— Струва ми се, че засега не мога да кажа каквото и да е — измърмори той. Гордън се измъкна отзад, още преди да завърши пресконференцията. Въздухът навън изглеждаше задимен. Той дълбоко си пое дъх, почувства се замаян и дрезгаво се изкашля. Сноповете слънчеви лъчи имаха променлив, воднист вид.
Пени изненадано вдигна поглед, когато той отключи вратата.
— Я виж, я виж. Да не е угаснало електричеството?
— Не. Просто свърших рано, това е всичко.
— За Бога, изглеждаш ужасно.
— Малко съм уморен.
— Искаш ли вино?
— Не бруксайдско, ако пиеш такова.
— Не, круг е.
— Какво правеше онова бруксайдско тук?
— За готвене.
— Ъ-хъ.
Той си наля малко вино, взе си царевични пръчици и седна на кухненската маса. Пени проверяваше писмени работи. По радиото гърмеше музиката на АМ. „Не знам много история.“ Гордън се намръщи. „Не знам много биология.“
— За Бога, изключи го. — „Не знам какво е правило на плъзгача.“ Пени наведе глава, за да чува.
— Това е един от любимите ми състави, Гордън. — „Но със сигурност знам, че те обичам…“
Той рязко се изправи и яростно щракна копчето.
— Пълни дрънканици.
— Песента е хубава.
Гордън сухо се изсмя.
— За Бога, какво ти е?
— Просто не обичам тъпа музика да гърми толкова силно.
— Аз пък си мислех, че се чувстваш прекаран от Рамси и Хъсинджър.
— Не, не е така.
— Защо да не е? Та ти ги остави да оберат целия каймак.
— Те си го заслужават.
— Идеята не беше тяхна.
— Спокойно можеше и да е. Онова, върху което работя, е много по-значимо.
— Ако стане.
— Ще стане. Вече получавам сигнала по-добре.
— Какво казва?
— Някакви биохимични неща. Повече подробности за тахионите.
— Това добре ли е? Искам да кажа, каква полза ще имаш от него?
— Сигурен съм, че всичко ще си съвпадне веднага, щом събера достатъчно части. Трябва да открия само още едно ясно съобщение, което да потвърждава подозрението ми, предположението ми и всичко ще си дойде на мястото.
— Какво е подозрението ти?
Гордън мълчаливо поклати глава.
— Хайде де. Виж, на мен можеш да кажеш.
— Не. На никого. Не казвам на никого, докато не съм сигурен. Цялото това нещо ще е само мое. Не искам да изтече информация, преди със сигурност да го разбера.
— За Бога, Гордън, аз съм Пени. Помниш ли ме?
— Виж, няма да ти кажа.
— По дяволите, съвсем започваш да се чалваш в главата, знаеш ли?
— Ако не ти харесва, можеш да си тръгнеш.
— Да, ами, може би ще го направя, Гордън. Може би ще го направя.