Синовете на Великата мечка
- Автор: Велскопф-Хенрих Лизелоте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Узунова-Калудиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синовете на Великата мечка». Краткое содержание книги:
— Онова, което казваш, е добро — промълви още веднъж той, — но ние нямаме вече сили.
Къдрокосия Чапа се отдалечи бавно от своя вожд, вървейки назад, докато стигна до стената на шатрата. Там опря чело на подпорния кол. Чертите му се разкривиха, ала от болезненото му лице гледаха големите черни очи със страстен копнеж да се изтръгне от ужаса на подчинението и да се спаси в надеждата за свобода.
Завърналият се стоеше край огнището. Блясъкът на потрепващите пламъчета пробяга нагоре по него. Той погледна към своя другар, който все още не искаше да се извърне към него.
Вождът седна отново и пое изстиналата си лула между устните. В дъното на шатрата седяха двете жени, които бяха изслушали мълчаливо разговора на мъжете. Ръката на Монгшонгша, която галеше детската люлка, изведнъж бе спряла и бе замръзнала насред движението и остана така във въздуха, странна, като умрял или омагьосан клон. Лицето на Уинона посивя, когато Чапа каза, че брат й бил дошъл само за да си отиде отново. Последните думи на брата обаче разтърсиха девойката и я изтръгнаха от един лош сън към едно буд — но решение. Това решение я бе накарало да се изправи и воде-на от желанието на брат си, тя излезе от шатрата.
Прекоси целия бивак, търсейки момчето Хапеда, сина на Четансапа. Момчето стоеше съвсем само сред нощната прерия.
— Къде е Часке? — попита девойката. — А ти защо не се връщаш в шатрата?
— Часке и аз изтичахме до онази скала отсреща. Токай-ихто си е запазил кулестия жребец и Охитика. Часке стои на пост край животните. А аз тук мисля.
— Тичай потърси баща си! Моят брат иска да разговаря с него.
— Уинона! — Слабата детска фигурка на Хапеда сякаш се издължи. — Баща ми ми е разрешил да го търся в скривалището му сред скалите само ако имам да му кажа нещо важно. Вождът иска да разговаря с него! Това е важно. Няма нищо по-важно от това! — И Хапеда побягна.
Наоколо беше тихо и вече съвсем тъмно, тъй като облаци прикриваха изгряващата луна и звездите.
Девойката се върна в шатрата и седна отново в дъното до Монгшонгша.
— Четансапа скоро ще бъде при нас — каза тя. Монгшонгша цялата потрепера.
Всички зачакаха.
Най-после Четансапа дойде. Никакъв шум не предизвести пристигането му. Той бе долазил до шатрата. Сега дългата му, почти зловещо слаба фигура се плъзна по пода край входното чергило. Преди още той да се изправи, горящите му от треска очи обгърнаха вътрешността на шатрата и всички присъствуващи. После той стана, както изглеждаше, с мъка и пристъпи към огнището. Вождът видя превръзките от лико и две отворени гноясали рани. Върху тесния му череп имаше белег от удар с нож. Глад, жажда и омраза се бяха изписали върху чертите на лицето на този мъж и той се озърна още веднъж, сякаш се страхуваше да не го преследва някой. След това обаче радостта му надви — дива, безкрайна радост, задето съобщението на Хапеда беше истина. Четансапа не седна. Токай-ихто беше станал при влизането му.
— Токай-ихто! — рече задъхано Четансапа. — Вожде мой, братко мой! Ето те тук. От моята шатра койотите не могат да те изпъдят вече!
— Аз знам, Четансапа, че ти си ме защитил и че си се бил заради мене.
Четансапа махна с ръка.
— И ти не ме забрави; ето че ме извика. Знае ли Шонка, че си тук?
— Той ще ме търси тук.
Монгшонгша се беше изправила и стоеше в очакване. Край двамата мъже. Тя държеше две опечени гарги в ръката си, за да ги даде на мъжа си за храна. Четансапа нададе някакъв звук, който трябваше да бъде смях.
— Изяж сама гаргите — отвърна той на мълчаливия жест на Монгшонгша, — или ги дай на Хапеда. Аз не се нуждая повече от месо. — И той отново се извърна към своя вожд.
Монгшонгша тръгна с приведени рамене към обичайното си място в дъното на шатрата.
— Моите сили са вече към края си — обясни боецът на своя вожд. — Раните ми не могат да зараснат. Аз умирам, но това няма значение за мен. Не искам повече да живея скрит и да се промъквам нощем в шатрата си, за да подяждам храната на Хапеда. Аз умирам, но не само аз.
— Ни няма да умреш, Четансапа.
Изглежда, мъжът въобще не бе чул тези думи. Мислите му продължаваха своя ход. Той хвана вожда си за ръка.
— Ти разбра ли ме, Токай-ихто? Аз ще умра, но ти трябва да отмъстиш за мен! Свикай нашите мъже. Те трябва да грабнат ножовете и да се бият. Тук ние сме живи само за да умрем. А не желаем вече това. Чуваш ли ме?
— Ние не искаме да живеем тук — отвърна младият вожд, — това е вярно. Ще се махнем оттук, още тази нощ.
Четансапа понечи да седне, ала се сгромоляса на земята. Токай-ихто притича до него, положи го върху завивки и кожи и клекна край своя другар. Четансапа се бореше за въздух. Дълго време в шатрата беше съвсем тихо.