Петдесет нюанса сиво

- Какво има, Анастейжа? каза уплашено той.

- Белезите ти прошепнах. Не са от варицела.

За част от секундата той целият се преобрази. Беше така отпуснат, спокоен и доволен допреди наносекунда. Сега бе заел отбранителна поза и дори изглеждаше ядосан. Лицето му буреносно. Устата му свита в черта.

- Да, не са каза рязко. И нищо повече. Подаде ми ръка и ме изправи на крака.

- Не ме гледай така каза студено и сурово и пусна ръката ми.

Изчервих се. И се уплаших. Вече знаех. Знаех, че някой е гасил цигари по тялото на Крисчън. Повдигаше ми се.

- Тя ли го направи? попитах преди да помисля какво питам.

Той не каза нищо. Но понеже го гледах твърдо, накрая все пак

отговори.

- Тя? Госпожа Робинсън? Тя не е звяр, Анастейжа. Разбира се, че не. Не разбирам защо се чувстваш задължена да я изкараш изрод.

Стоеше пред мен гол, в цялата си прелест, моята кръв по него и... най-после водехме този разговор. И за случая аз бях гола. Нямаше къде да се скрием един от друг, от самите себе си, освен във ваната. Поех дълбоко дъх, минах покрай него, стъпих във водата. Беше така приятно топла, успокояваща, дълбока. Потънах, разтопих се под уханната пяна и го погледнах скрита зад летящите мехурчета.

- Чудя се какво ли би било ако не си я бил срещнал. Ако не те е вкарала в този... начин на живот.

Той въздъхна и седна във ваната срещу мен. Зъбите му бяха все така стиснати, очите му ледени. Потопи тялото си във водата много внимателно, за да не ме докосне. Господи, толкова ли го бях засегнала?

Гледаше ме и не обелваше и дума. Тишината отново увисна над нас. Тишината ни разделяше. Но бях решила. Този път нямаше да се огъна. Подсъзнанието ми нервно гризеше нокти. Това можеше да тръгне в абсолютно непредвидима посока. Гледахме се дълго. Очите ми не отстъпваха. Най-накрая, след цяло хилядолетие, той поклати глава и се засмя.

- Ако не беше госпожа Робинсън, най-вероятно щях да свърша като жената, която ме е родила.

„О! На крек или като проститутка? Или и двете?"

- Тя ме обичаше по начин, който беше... приемлив за мен каза той и сви рамене.

Какво значеше това, по дяволите?

- Приемлив? прошепнах.

- Да. И ме погледна напрегнато. Тя ме извади от самоунищожението, към което бях тръгнал. Много е трудно да растеш в перфектно семейство, когато самият тй не си перфектен.

О, не! Устата ми пресъхна, докато се опитвах да осъзная думите му. Гледаше ме все така безизразно. Нямаше да ми каже нищо повече. Душата ми се бе сгърчила от болка. Думите му бяха пълни с толкова омраза към самия себе си. И тя го е обичала?! Дали го обичаше още? Мисълта дойде като ритник в корема ми.

- Тя все още ли те обича?

- Не мисля. Не и като мъж. По-скоро като приятел. Изглежда, не се беше замислял за това. Колко пъти искаш да ти кажа, че това беше преди много време? Това е минало. Не бих могъл да го променя, дори и да исках, а аз не искам да го променям. Тя ме спаси от самия мен каза раздразнено и уморено и прокара мократа си ръка през косата си. Никога не съм говорил с никого за тези неща.