Пан Володиовски
- Автор: Сенкевич Генрик
- Серия: Trylogia #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Икономов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пан Володиовски». Краткое содержание книги:
Четирийсета глава
Десет до дванайсет украински мили отделяха ония градове, през които бе минала Баша от Хрептьов за Рашков, или целият път покрай Днестър възлизаше на около трийсет мили. Наистина сутрин тръгваха още в тъмно и не се спираха чак до късна нощ — все пак цялото пътуване заедно с почивките, въпреки трудните преминавания през реки и пропасти, бе извършено за три дни. Тогавашните хора и тогавашните войски обикновено не правеха толкова бързи преходи, но който искаше или беше принуден — можеше да ги прави. Баша взе това под внимание и пресметна, че обратният път, пътят до Хрептьов, би трябвало да й отнеме още по-малко време, понеже го минаваше на кон, а и тоя път беше бягство, при което спасението зависеше от бързината.
Още първия ден обаче разбра, че се лъже, защото, щом не можеше да бяга по пътя край Днестър, а трябваше да заобикаля през степта, разстоянието се много увеличаваше. Освен това можеше да обърка посоката и беше вероятно, че ще я обърка, можеше да попадне на реки, чийто лед вече се е стопил, на непроходими горски гъсталаци, на блата, които не замръзват дори зиме, на пречки от страна на хора или зверове — така че колкото и да искаше да пътува непрекъснато и нощем, въпреки желанието си все повече се убеждаваше, че дори ако всичко върви благополучно, един Бог знае кога ще стигне в Хрептьов.
Тя бе успяла да се изтръгне от прегръдките на Азия, но какво щеше да стане по-нататък? Несъмнено всичко друго беше по-добро от тия отвратителни прегръдки, но все пак при мисълта какво я чака, кръвта й замръзваше като лед в жилите.
Ето, изведнъж й хрумна, че ако пести силите на конете, може да бъде настигната. Липковците познаваха тия степи на пръсти и беше почти невъзможно да се скрие в тях от очите им, от преследването им. Нали те по цели дни преследваха татарите дори пролет и лете, когато конските копита не оставяха следи по снега или в размекнатата земя; те четяха в степта като в отворена книга; те виждаха в тая равнина като орли, умееха да душат като гончета; целият им живот минаваше в преследване. Напразно татарите много пъти се движеха по потоците, за да не оставят следи — казаците, липковците, черемисовците и полските преследвачи съумяваха да ги намерят, да отговарят с хитрини на техните хитрини и да нападнат така внезапно, като че ли са изскочили изпод земята. Как може да избяга от такива хора? Освен ако ги остави толкова назад, та самото разстояние да направи преследването невъзможно. Но в такъв случай конете ще капнат.
„Непременно ще капнат, ако продължават да препускат все така“ — мислеше Баша с ужас, като поглеждаше мокрите им страни, от които се вдигаше пара, и пяната, която падаше на парцали по земята.
Затова тя спираше понякога конете и се ослушваше, но тогава във всеки повей на вятъра, в шумола на листата, които растяха по долищата, в сухото шумолене, с което се удряха едно о друго стъблата на степните бурени, в шума от крилете на прелитаща птица, дори в пустинната тишина, която звънеше в ушите — тя чуваше отгласи от хайка.
И ужасена, отново препускаше конете и бягаше с лудешка бързина, докато тяхното хъркане не дадеше да се разбере, че не могат да тичат така по-нататък.
Тежестта от самотата и безсилието я гнетеше все по-силно. Ах, какво сираче се чувстваше тя, каква жал, колкото огромна, толкова и неоснователна, се надигаше в сърцето й срещу всички хора, срещу най-близките и най-скъпите, че така са я напуснали!
После си помисли още, че навярно Бог я наказва заради жаждата й за приключения, заради участието й във всички ловове, в походите, често пъти въпреки желанието на мъжа й, заради лекомислието и неуравновесеността й. Като помисли това, тя се разплака от сърце, вдигна главица нагоре и започна да повтаря разхълцана:
— Накажи ме, но не ме изоставяй! Михал не наказвай, Михал е невинен!
В това време наближаваше нощта, а с нея студ, тъмнина, неувереност за пътя и безпокойство. Предметите започнаха да се заличават, да помътняват, да губят очертаните си форми, а едновременно сякаш да оживяват тайнствено и да дебнат. Неравностите по зъберите на високите скали изглеждаха като глави с нахлупени островърхи или обли шапки, които надничат от някакви грамадни стени и гледат тихо и зложелателно кой минава там долу. Клоните на дърветата, раздвижвани от подухването на вятъра, правеха някакви човешки движения: едни кимаха на Баша, сякаш искаха да я повикат при себе си и да й поверят някаква страшна тайна; други като че ли говореха и предупреждаваха: „Не се приближавай!“ Дънерите на съборените дървета приличаха на някакви чудовищни същества, свити за скок. Баша беше смела, много смела, но — като всички тогавашни хора — суеверна. И когато настана пълен мрак, косата й настръхваше и тръпки пронизваха тялото й при мисълта за нечистите сили, които могат да живеят по тия места. Тя особено много се страхуваше от вампири. Вярването в тях беше особено разпространено по цялото крайбрежие на Днестър поради съседството с Молдавия и тъкмо тия места около Ямпол и Рашков имаха лоша слава в това отношение. Толкова хора непрекъснато напускаха тук тоя свят от внезапна смърт, без изповед, без опрощение на греховете… Баша си спомни всичките разкази на рицарите вечер край огнището в Хрептьов: за стръмните долини, в които, щом задухал вятър, внезапно се чували стонове: „Иисусе! Иисусе!“, за блуждаещите огньове, в които нещо хъркало, за смеещите се скали, за бледите деца „навяци“ със зелени очи и чудовищни глави, които молели да ги вземат на коня, а вземат ли ги, почвали да смучат кръв — най-после за главите без тела, които се движели върху паешки крака, и за най-страшните от всичките тия ужасии, за големите вампири или за така наречените върколаци, които направо се хвърляли върху хората.