Търговецът
- Автор: Арчер Джеффри
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Търговецът». Краткое содержание книги:
Маститият търговец Чарли Тръмпър изминава дълъг път от пъстрите шумни улици на бедняшкия Уайтчапъл до лъскавите витрини на богаташкия Челси Терас, макар че двата квартала отстоят само на хвърлей един от друг. В умелите ръце на Джефри Арчър съдбата на големия предприемач се превръща в епично пътешествие през капаните на годините, в което Чарли следва неотклонно своята мечта, вдъхновена от дядо му.
Загледа разтреперан как баща му изчезва в алените пламъци.
Г О С П О Ж А Т Р Е Н Т А М
1938-1948
32.
- Поканих те за края на седмицата в Йоркшир, за да ти съобщя какво точно смятам да ти оставя в завещанието си.
Баща ми се беше разположил зад писалището, аз седях на кожения фотьойл точно отпред, който мама обичаше толкова много. Кръстил ме е на нея - Маргарет Етел, но постоянно ми натякваше, че приликата свършвала дотук. Гледах го как пълни внимателно с тютюн лулата от изтравниче и се чудех какво ли ще ми каже. Мина доста време, докато баща ми вдигна очи към мен и оповести:
- Реших да завещая всичко на Даниъл Тръмпър.
Бях толкова стъписана, че трябваше да мине известно време, докато се сетя какво да отговоря.
- Но, татко, след смъртта на Гай законен наследник би трябвало да е Найджъл!
- Законен наследник щеше да бъде Даниъл, ако синът ти бе направил, каквото би сторил всеки почтен човек. Още в мига, когато е разбрал, че госпожица Салмън носи в утробата си неговото дете, Гай бе длъжен да се върне от Индия и да се ожени за нея.
- Но баща на Даниъл е Тръмпър - възразих аз. - Винаги го е признавал. Актът за раждане...
- Така е, никога не го е отричал. Но не ме мисли за глупак, Етел. Актът за раждане само доказва, че за разлика от покойния ми внук Чарли Тръмпър има някакво чувство за отговорност. При всички положения, който е наблюдавал Гай в младежките му години и е следил развитието на Даниъл, не се съмнява и за миг във връзката между двамата.
Не бях сигурна, че съм го разбрала добре.
- Значи си виждал Даниъл Тръмпър.
- О, да - потвърди той делово и взе от писалището кибрита. - Ходих специално два пъти в училище „Сейнт Пол“. Първия път момчето участваше в концерт - имах възможност да го слушам и наблюдавам съвсем отблизо в продължение на цели два часа. Беше много добър. После, година по-късно, когато получи наградата по математика „Нютон“, дори го проследих и видях как пие чай с родителите си. Мога да те уверя не само че е одрал кожата на Гай, но и че има някои от жестовете на покойния си баща.
- А Найджъл не заслужава ли да бъде смятан за равен? - възроптах аз - чудех се какъв ли разумен отговор да дам, та да накарам баща си да размисли.
- Найджъл не му е равен и никога няма да бъде - натърти баща ми и драсна клечка кибрит, след което започна да смуче сякаш безкрайно лулата, нещо, което задължително предхождаше опитите му да я запали. - Дай да не се заблуждаваме, Етел. И двамата сме наясно, че момчето не заслужава дори да бъде в управителния съвет на „Хардкасъл“, камо ли да ме наследи във фирмата.
Докато баща ми се опитваше да всмукне от дима на лулата, аз се вторачих невиждащо в рисунката с изобразени на нея два пасящи коня, окачена отзад на стената, и се опитах да си събера мислите.
- Едва ли си забравила, драга, че Найджъл не успя дори да завърши военната академия „Сандхърст“. Подразбрах, че още го държат в „Киткат и Ейкън“ единствено защото си подметнала на старши съдружника, че след време именно на тях ще повериш управлението на акциите на „Хардкасъл“. - След всяко изречение баща ми изпускаше валмо пушек от лулата. - Аз обаче ти казвам, че това изобщо няма да стане.
Нямах сили да го погледна в лицето. Местех очи от гравюрата на Стъбс57 върху стената зад писалището към подредените по лавиците книги, които баща ми беше събирал цял живот. Дикенс - всички първи издания, Хенри Джеймс, съвременен писател, от когото баща ми се възхищаваше, и безброй томове на Блейк, като се почне от саморъчно написани писма и се стигне до юбилейни издания. После дойде вторият удар.
- Понеже в семейството няма човек, който да ме замени като ръководител на фирмата, волю-неволю стигнах до заключението, че се налага да преразгледам бъдещето на „Хардкасъл“, особено при положение че се задава война.
Във въздуха се носеше острата миризма на тютюн.
- Нима ще позволиш фирмата да отиде в чужди ръце? - изумих се аз. - Твоят баща...
- Моят баща щеше да направи онова, което е най-добро за всички, а роднините, които само потриват ръце при мисълта за наследството, със сигурност щяха да са в края на списъка на важните за него неща.
Лулата отказваше да се запали и баща ми отново драсна клечка кибрит. Дръпна няколко пъти от дима, върху лицето му се изписа задоволство и той продължи:
- От доста години съм член на управителните съвети на транспортна фирма „Хароугейт“ и на Йоркширската банка, а от известно време и на „Джон Браун Енджиниринг“, където ми се струва, че най-сетне намерих кой да ме замести. Синът на сър Джон може да не е най-добрият председател на управителен съвет, затова пък е кадърен и по-важното, е от Йоркшир. И така, стигнах до извода, че за всички ще бъде най-добре, ако двете дружества се обединят.