Търговецът
- Автор: Арчер Джеффри
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Търговецът». Краткое содержание книги:
Маститият търговец Чарли Тръмпър изминава дълъг път от пъстрите шумни улици на бедняшкия Уайтчапъл до лъскавите витрини на богаташкия Челси Терас, макар че двата квартала отстоят само на хвърлей един от друг. В умелите ръце на Джефри Арчър съдбата на големия предприемач се превръща в епично пътешествие през капаните на годините, в което Чарли следва неотклонно своята мечта, вдъхновена от дядо му.
Още не смеех да погледна баща си в очите. Опитвах се да осмисля казаното от него.
- Предложиха ми добра цена за моя дял - допълни той, - след смъртта ми тя ще осигурява на вас с Ейми приходи, с които да си покривате всички нужди.
- Но, татко, и двете с Ейми се надяваме да доживееш до дълбоки старини.
- Излишно е, Етел, да хвърляш прах в очите на един старец, който знае, че смъртта вече чука на вратата. Може да съм остарял, но още не съм изкуфял.
- Татко... - понечих да възразя повторно, ала баща ми отново бе насочил вниманието си към лулата и пет пари не даваше, че съм много развълнувана. Ето защо опитах друго. - Това означава ли, че Найджъл няма да получи нищо?
- Найджъл ще получи каквото според мен му се полага при тези обстоятелства.
- Не те разбирам, татко.
- Ами да ти обясня тогава. Завещал съм му пет хиляди лири стерлинги, с които след смъртта ми той може да прави каквото сметне за добре. - Баща ми замълча, сякаш се двоумеше дали да продължи. - Подир твоята смърт обаче Даниъл Тръмпър ще наследи всичко, каквото притежавам, ала ще научи за това едва след като навърши трийсет години - тогава вече ти ще си прехвърлила седемдесетте и вероятно ще ти бъде по-лесно да преглътнеш решението ми.
„Още дванайсет години“, помислих си и по бузата ми се търкулна сълза.
- Няма смисъл да плачеш и да изпадаш в истерия, Етел. Безпредметно е и да спориш. - Той издиша голямо кълбо дим. - Вече съм взел решение и каквото и да говориш или да правиш, няма да се откажа от него.
Сега вече лулата изпускаше валма пушек, все едно е локомотив на експресен влак. Извадих от дамската си чанта носна кърпа с надеждата това да ми даде още малко време да помисля.
- Ако някога случайно ти хрумне да оспорваш завещанието въз основа на това, че съм си изгубил ума... - каза баща ми, а аз го погледнах с отворена уста. - На което ти си напълно способна, знай, че съм подписал документ, съставен от господин Бейвърсток, и по-важното, заверен от пенсиониран съдия, от министър и вероятно най-същественото, от лекар от Шефийлд, специалист по душевни заболявания.
Тъкмо да възразя, когато на вратата се почука тихо и при нас в стаята влезе Ейми.
- Извинявай, татко, че ви прекъсвам, но исках да попитам дали да пренеса чая в дневната, или предпочитате да го пиете тук.
Баща ми се усмихна на по-голямата си дъщеря.
- В дневната, скъпа - отвърна той много по-мило, отколкото разговаряше с мен.
Стана, залитайки, иззад писалището, изтръска лулата в най-близкия пепелник и без да каже и дума, тръгна бавно след сестра си и излезе от помещението.
Докато пиехме чая, почти не говорех - опитвах се да преценя последиците от казаното от баща ми. Затова пък Ейми не млъкваше, бъбреше като курдисана как напоследък не валяло достатъчно, което се отразявало зле на петуниите в лехата точно под прозореца в стаята на баща ми.
- Там е и сенчесто - сподели разтревожена тя точно когато старият шарен котарак скочи на канапето и се намърда върху скута и.
Все не можех да запомня името на проклетата твар, тя само ми лазеше по нервите, ала не смеех да го изрека на глас, понеже Ейми я обичаше най-много след баща ми. Сестра ми започна да гали животното, без изобщо да забелязва колко съм притеснена след разговора в кабинета на баща ми.
Вечерта си легнах рано, но цяла нощ не мигнах - умувах какво ли ми остава да направя. Да ви призная, не бях очаквала баща ми да завещае пари на мен или на Ейми, понеже и двете сме жени, прехвърлили шейсетте, и не ни трябваха още средства. Винаги обаче съм смятала, че ще наследя къщата и имението и че фирмата ще остане за Гай, а след смъртта му - за Найджъл.
На заранта, колкото и да ми беше неприятно, вече съзнавах, че не мога да сторя почти нищо, за да променя решението на баща си. Щом завещанието беше съставено от господин Бейвърсток, който открай време бе негов адвокат и приятел, дори Ф. Е. Смит нямаше да бъде в състояние да намери вратички. Малко по малко започвах да проумявам, че ако искам да осигуря на Найджъл полагащото му се по право наследство, щях да опра не до друг, а до самия Даниъл Тръмпър.
Все пак баща ми нямаше да живее вечно.
Седяхме сами в най-тъмното кътче на заведението, не ни забелязваше почти никой. Той започна да пука с пръстите на дясната си ръка - огъваше ги един по един.
- Къде е сега? - попитах аз и се взрях в мъжа, на когото от деня на запознанството ни преди близо двайсет години бях броила хиляди лири стерлинги.