Божият гняв
- Автор: душ Сантуш Жозе Родригеш
- Серия: Професор Томаш Нороня #4
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1113-4
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Божият гняв». Краткое содержание книги:
— Как така малко вероятно? Какво искате да кажете?
Дон за сетен път затрака по клавиатурата.
— Нормално е сравнението да даде погрешни резултати, тъй като някои черти на лицето на различни хора могат да се окажат сходни. Когато приликите са много големи, това обърква компютъра. — Две снимки се появиха на екрана една до друга. — Например образът отляво е на вашия бивш студент Филипе Тавареш. Този отдясно е на Драган Раданович, шлосер от Белград. Предвид някои физиономични сходства между двамата, програмата свързва снимките и ни ги представя като едно и също лице. Очевидно става въпрос за грешка.
Португалецът поклати глава в знак, че е осъзнал проблема, но все още не беше готов да се предаде.
— Колко такива грешки има?
Дон натисна един клавиш и получи резултата.
— Тридесет и една.
— Покажете ми ги.
Операторът погледна към Франк Белами, сякаш искаше да му внуши, че всичко това е загуба на време. Но шефът му кимна с глава да се подчини и Дон се зае да търси всички отхвърлени сравнения.
Заредиха се двойки лица. В първия случай бивш студент на Томаш вървеше в комплект с италиански турист; във втория случай друг негов студент беше уподобен на бразилец и така нататък, неотменно един негов студент с посетител с друга националност.
При появата на седемнадесетия пример Дон наруши тишината.
— Този случай е любопитен — каза той, сочейки екрана. — Вместо ваш бивш студент португалец в комбинация с посетител от друга националност имаме бивш ваш арабски студент, когото компютърът е свързал с посетител португалец. — Белами се засмя. — Интересно, нали?
Забележката накара Томаш да се взре по-внимателно в двете снимки.
— Как се казва този студент?
Дон потърси надписите.
— Ахмед ибн Бараках. Египтянин. Компютърът го е свързал с инженер Алберто Алмейда от Палмела.
Историкът се взираше в бившия си студент. Спомняше си го смътно. Беше мълчалив младеж и, ако не се лъжеше, беше се появил в някои от часовете преди две-три години. Колкото по-дълго се вглеждаше в снимката, толкова спомените му ставаха по-ярки. Стори му се, че бяха обсъждали нещо веднъж с този студент, и веднага щом си припомни това, усети неприятен вкус от разговора.
Младежът беше казал нещо, което беше привлякло вниманието му. Какво беше то?
Притвори очи и отново напрегна мозъка си. Вглеждаше се в лицето и се мъчеше да го свърже с разговор — толкова се напрегна, че накрая неприятният спомен изплува, ярък като настояще. Бившият му студент беше направил враждебно изказване срещу евреите и беше му казал нещо за историята, която не е дописана… Как точно беше поставил въпроса? А, да, беше казал, че един ден мюсюлманските историци ще анализират християнското минало на Иберийския полуостров и че…
С почти инстинктивен жест протегна ръка и посочи екрана.
— Той е!
Американците наоколо зяпнаха португалеца с недоумение.
— Какво?
— Той е човекът на „Ал Кайда“!
LV
Никой не откъсваше очи от екрана, сякаш отново и отново преценяваха образа, към който Томаш беше насочил пръст. Неподвижното лице на посетителя гледаше в празното пространство, запечатано от митническата камера, редом с предоставения образ от Нов лисабонски университет. Надписите под изображенията идентифицираха едното лице като инженер Алберто Алмейда, а другото — като студента Ахмед ибн Бараках.
Две различни имена, но едно и също лице.
След първоначалните мигове на сковано мълчание в оперативната зала на ЦРУ избухна глъчка от нареждания и всички се раздвижиха.
— Дон! — извика Белами, впил очи в лицето на екрана. — Къде, по дяволите, се е настанил този кучи син?
Не беше необходимо да нарежда нищо, тъй като Дон вече ядно блъскаше по клавиатурата. Снимките изчезнаха от екрана и вместо тях се появи информация, отнасяща се до заподозрения посетител.
— Алберто Алмейда е влязъл в САЩ през летището в Орландо преди точно… тридесет и три дни. Идва от Мадрид. Посочил е като адрес „Мариот“, Орландо.
— Свържи ме с „Мариот“ — заповяда Белами на Дон. После се обърна към седналия до него мъж. — Дай ми Белия дом. Искам да говоря с Дейвид Шапиро.
Дон го свърза на секундата с Флорида чрез компютъра. Сигналът за повикване прозвуча два пъти, преди отсреща да вдигнат слушалка.
— Хотел „Мариот“, добро утро. С какво мога да ви помогна?