Сенки в снега [bg]

— Искате ли да останете за вечеря? Изглеждате изтощен — чу Бовоар гласа на Клара. После усети леко докосване по ръката си и вдигна поглед.

Художничката говореше на него.

— Няма да е нищо специално, само супа и сандвич, а след това ще ви приберем у дома, преди да е станало много късно.

У дома.

Дали беше заради умората, или заради стреса, но от тази дума очите му запариха.

Жадуваше да се прибере у дома.

Но не в Монреал.

Тук. Това беше у дома. Мечтаеше да се мушне под завивката в стаята си в пансиона и да знае, че е на топло и сигурно място, докато слуша как навън снежната буря вие страховито.

Бог му бе свидетел, че тук се чувстваше у дома си.

Бовоар се изправи и се усмихна на Клара. Усещането бе странно, но и познато. Не се усмихваше често. Не и на заподозрените.

Но сега на лицето му се появи усмивка — изморена и благодарна.

— Много ще ми е приятно, но първо трябва да свърша още нещо.

Преди да си тръгне, мина през банята и наплиска лицето си със студена вода. Погледна отражението си в огледалото — оттам го гледаше човек, доста по-стар от трийсет и осемте си години. С изпито и изнурено лице. Човек, който не искаше да прави това, което му предстоеше.

Усети болка дълбоко в себе си.

Извади от джоба си шишенцето с хапчетата, сложи го на полицата и го изгледа продължително. Наля си чаша вода и изтръска едно хапче в дланта си. Внимателно го разчупи на две и бързо погълна едната половинка.

Взе другата от белия порцеланов ръб на мивката, поколеба се, но бързо я пусна в шишенцето, преди да е размислил.