Наследниците на Винету

— Да. Денят си е като всеки друг. Дуелът е една глупост, фарс, макар с много сериозни задни помисли, повече нищо.

— Да си пожелаем този фарс да не завърши различно от твоите представи!

Той подаде и на двама ни ръка и си тръгна. Известно време след това го видяхме долу в лагера. Огледа трасирания плац и изглежда даде някакви заповеди. Приятелските вождове се присъединиха към него. После направих с моята жена една разходка, но не към лагерния град, а надолу към вътрешната долина и Воаловия водопад. Там също кипеше от живот, макар и по друг начин и за друга цел. Хората забиваха високи диреци. Опъваха многобройни шнурове и телове. Видяхме цели купища книжни фенери. Имаше електрически кабели, осветителни крушки, лалета, топки и други стъклени форми от тоя род. Тук и там се занимаваха с фотографски апарати. Един инженер, но също индианец, изглежда имаше задачата да монтира някакъв голям прожекционен апарат на скалите на Дяволския амвон. Това заинтересува Херцле във висша степен. Тя така обича да фотографира. В това отношение винаги е готова да опознае нещо ново. Аз пък имам много по-малък интерес към изображенията, отколкото към самите обекти. Ето защо в дълбокото й уважение към фотографията аз в никой случай не заемам изпъкващо място. Тя знае, че ме превъзхожда. Това й е достатъчно. И за нея е едно изключително приятно успокоение да знае, че никога не бих проявил намерение да се набъркам в нейните фотографски тайни. Тогава тя е много сербез. Дава вид, като че въобще не съществувам. Тогава с голяма лекота и на драго сърце ми дава възможност да се оттегля към самия себе си и другите мои достойнства. Ето как ме заряза и сега чисто и просто да си стоя и забърза с големи крачки към инженера, за да го подложи на разпит — другояче човек не би могъл да нарече поведението й. Каквото иска да узнае, изтръгва го непременно. Аз междувременно седнах да наблюдавам пъстрото оживление наоколо.

Каква ли бе целта? Както вече казах, беше ми съобщено, че организаторите се канят да осветят и илюминират каменния Винету, за да спечелят зрителите за паметниковия проект. Аз бях отвърнал, че по-скоро паметникът ще потъне в земята, отколкото да стигна дотам, че да допусна едно такова оскверняване на моя Винету. Дали това, което виждах, не бе вече подготовката за тази илюминация? Но пък фигурата още не беше готова! Беше напреднала до раменете. Глава и врат липсваха. И странно! Докато си го мислех и погледът ми се плъзгаше нагоре-надолу по скулптурата, стори ми се, че тя вече не стои права, а наклонена. Нагласих очи към разни места и стигах все до същия резултат. Сигурно ще си спомните, че последния път бях огледал фигурата от ъгъла на пътя. Тогава ми се видя, че всички трегери на скелето стоят наклонени, с изключение на един. Отидох сега на това място. Вярно, скелето и фигурата се бяха помръднали, бяха хлътнали на една страна, макар и немного, но все пак така, че ясно го забелязах, не бе възможно никакво съмнение. Подпорният дирек, който отначало бе стоял отвесен, сега стоеше наклонен, а другите несъмнено се бяха наклонили още по-надясно.