Наследниците на Винету
- Автор: Май Карл
- Серия: winnetou #4
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Калем 90, Гея-Либрис
- ISBN: 954-434-032-7
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Наследниците на Винету». Краткое содержание книги:
— Нека остане! — викна Киктахан Шонка вбесен. — Но първият ми куршум ще е за теб, а вторият за нея!
— Да, нека остане! Тя ще падне и умре заедно с него! — запригласяха другите трима. — Да започне борбата!
Ние — петимата дуелисти — седяхме в средата на трасирания плац. Координаторите ни се намираха в непосредствена близост. Тателах Сатах седеше, както вече споменах, точно зад мен. Първия голям кръг около нас образуваха присъстващите вождове. Дванадесетте апачески главатари също бяха тук. Зад тях идваха подглаватарите и разните там персони, притежаващи някакъв ранг. А по-нататък следваха обикновени люде. Сред тях особено привличаха погледа упоменатите вече веднъж работници, ангажирани в каменоломните и по строежа на паметника. Те бяха напуснали работата си, за да се насладят на зрелището от битката, и се държаха като истински раудиз, макар в присъствието на толкова много вождове да не се осмеляваха да вдигат прекален шум. При вождовете редом с Колма Пуши и двете Ашти седяха и още две жени, чието присъствие за мен бе важно, а именно жената на Пида и сестра й, носеща сега женско облекло. Двете следователно се бяха наложили да бъдат взети на Маунт Винету. Че те се намираха тук, за мен бе най-сигурното доказателство, че четирите хиляди ездачи са пристигнали долу в Долината на пещерата.
А че очите на всички тези хора бяха отправени с най-голямо напрежение към нас, се разбира от само себе си. Господин "Председателя на комитета", когото бях принудил да седне, сега се сети за своята длъжност. Той се изправи и се приготви да обявява изстрелите. Мато Шоко и Вагаре Тей измъкнаха револверите си, запънаха ги и увериха заплашително, че ще застрелят на място всеки от четиримата ми противници, който извърши нещо непозволено. И сега взе думата и Тателах Сатах. Той заговори:
— Всяка част от тази четирикратна борба може да започне едва когато вдигна ръка, по-рано не. Обявяващият изстрелите няма право да го стори, преди да е видял моя знак. Първият участник в борбата е Тусага Сарич, вождът на ютите капоте. Готов ли е той?
Запитаният запъна пушката си и отговори:
— Готов съм. Нека сега Олд Шетърхенд докаже, че едно-единствено движение с ръка на неговата скуав е достатъчно, всеки от нас да бъде унищожен!
Кимнах на Херцле. Тя бързо взе от чантата си медицината на този мой пръв противник и ми я окачи на врата. Сърцето ми бе закрито от нея. След това доложих на Пазителя на Великата медицина:
— Аз също съм готов. Борбата може да започне. Нека Тусага Сарич стреля! Една минута по-късно аз!
Всичко живо замря. Всеки се взираше в торбичката, която моята жена ми бе провесила. Никой не разбра веднага защо бе станало това. В този момент Тателах заповяда:
— Времето настана. Да се започва!
Тутакси прозвуча командата на комитетския председател. Ала Тусага Сарич не стреля. Пушката бе в ръката му наистина, но той я държеше наведена. Широко отворените му очи бяха отправени към гърдите ми с уплаха и нарастващ ужас.
— Моята медицина! Медицината ми! — произнесе с мъка той.
— Стреляй! — викнах му.
— По собствената си медицина? — проплака оня. — Откъде я имаш? Кой ти я даде?
— Не питай, а стреляй! — подканих го повторно. Тогава из множеството, в чиято среда седяхме, премина разтоварваща въздишка. Хората не можеха да схванат наистина нещата, ала сега виждаха все пак, че аз в никой случай не съм така беззащитен, както бяха допускали. Лицата на приятелите ми видимо просветнаха. А гласът на Тателах Сатах прозвуча ведър и радостен, когато каза, вдигайки за втори път ръка:
— Защо не стреля Тусага Сарич? И защо не бе даден знакът за Олд Шетърхенд? Той имаше да чака само една-единствена минута, по-дълго не! Да започнем още веднъж! Нека Олд Шетърхенд вземе пушката си!
Сторих го. Командата за моя противник прозвуча втори път. Той изкрещя:
— Не мога да стрелям! Не бива да стрелям! Който стреля по собствената си медицина, той прострелва вечния си живот!
— Минутата отмина! — извика Тателах Сатах. Тогава прозвуча командата за мен.
— Тусага Сарич, заминавай за Вечните ловни полета! — рекох аз и насочих дулото на карабината към гърдите му.
— Уф, уф! — изрева оня с все глас, скочи и хукна.
— Слава Богу! — прошепна ми Херцле. — Едва сега се чувствам отново добре! Вярвах ти и въпреки това ме бе страх!
Смешно беше да гледаш как търчи стария вожд с бързината на млад момък, ала никой не се засмя. Според старите, валидни по-рано закони на прерията той сега бе опозорен. Би трябвало да се остави да бъде застрелян от мен.