Кралят на зимата
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралят на зимата». Краткое содержание книги:
Заведох Нимю при Артър. Нямаше да има никаква идилия в Лионес, нито сита, нито легло край морето. Мерлин беше заминал на север да спасява Британия, сега Нимю трябваше да направи своя собствена магия тук, в южната част. Ние тръгнахме да купим мира със саксите, а зад нас, на брега на нашия летен поток, цветята на Лухназа увяхваха.
Артър и неговата охрана тръгнаха на север по Фоския път. Шестдесет конника, покрити с желязо и кожа, отиваха на война, а с тях и петдесет копиеносци — шестима от моите хора, останалите бяха под командването на Ланвал, бившия командващ охраната на Гуинивиър (неговата работа сега беше узурпирана от Ланселот, краля на Беноик, който заедно със своите хора сега беше защитник на всички високопоставени хора в Дурновария). Галахад беше взел другите копиеносци от моя отряд и бе тръгнал с тях на север към Гуент. Трябваше да напуснем Думнония преди да сме прибрали реколтата, но след предателството на Аел нямахме друг избор. Аз тръгнах с Артър и Нимю. Тя настоя да дойде с мен, въпреки че все още беше много слаба, но нищо не можеше да я задържи настрани от войната, която щеше скоро да започне. Тръгнахме два дни след Лухназа. Небето беше покрито с тежки дъждовни облаци като предзнаменование за онова, което щеше да се случи.
Конниците, заедно с конярите и товарните мулета, както и копиеносците на Ланвал чакаха на Фоския път, а Артър отиде до Инис Уидрин. Нимю, аз и шестимата копиеносци от моя отряд го последвахме като ескорт. Беше странно да се окажа отново под мержелеещия се връх на Хълма. Гулидин беше построил отново замъка на Мерлин, така че върхът изглеждаше почти като в деня, когато двамата с Нимю избягахме от Гундлеус. Беше възстановена дори кулата и аз се запитах дали и тя като предишната, трябваше да бъде стая за мечти, в която шепотът на Боговете можеше да бъде чут от спящия магьосник.
Но ние нямахме работа на Хълма. Бяхме тръгнали към манастира на Свещеното Бодливо дръвче. Петима от моите хора останаха извън портите, а Артър, Нимю и аз влязохме в манастирския комплекс. Нимю беше спуснала качулката си, така че лицето и кожената превръзка на окото й оставаха скрити. Сенсъм побърза да ни посрещне. Той изглеждаше твърде добре за човек, който уж беше изпаднал в немилост за подстрекаването на опасен бунт в Дурновария. Той беше напълнял и носеше ново черно расо и наметка, разточително украсена с бродирани златни кръстове и сребърни тръни. Тежък златен кръст с дебела златна верига висеше на гърдите му, а на врата му имаше друга златна огърлица. На мишото му лице се появи някакво мазно подобие на усмивка.
— Каква чест ни оказвате! — извика той и разпери ръце за поздрав. — Каква чест! Мога ли да се надявам, лорд Артър, че идвате да се поклоните на нашия прескъп Господ? Това е Неговото Свято дръвче! То напомня зя бодлите, впили се в главата Му, когато е страдал за вашите грехове.
Той сочеше към оклюмалото бодливо дърво с провиснали тъжни листа. Около дръвчето имаше група поклонници, които бяха окичили клоните с ленти, всяка вързана с гореща молитва. Щом ни видяха поклонниците се отдалечиха, без да разберат, че зле облеченото селско момче, което заедно с тях се кланяше пред дървото, беше един от нашите хора. Това беше Иса, когото бях изпратил преди нас с няколко монети дарение за светилището.
— Малко вино? — попита Сенсъм. — И храна? Имаме студена сьомга, пресен хляб, дори малко ягоди.
— Добре си живеете тук, Сенсъм — каза Артър като се огледа.
Манастирът се беше разраснал, откакто бях напуснал Инис Уидрин. Каменната църква беше достроена, имаше и две нови сгради — спалня за монасите и къща за Сенсъм. И двете сгради бяха каменни, а покривите им бяха покрити с керемиди, взети от римските вили.
Сенсъм вдигна поглед към натежалите облаци.
— Ние сме просто смирени служители на великия Господ, и нашият живот на земята изцяло зависи от Неговата милост и провидение. Почитаемата ви съпруга е добре, надявам се?
— Много добре, благодаря.
— Тази новина ни радва, господарю — излъга Сенсъм. — Нашият крал също е добре, нали?
— Момчето расте, Сенсъм.
— И се учи в правата вяра, надявам се — добави Сенсъм. Ние вървяхме напред, а той отстъпваше. — И какво ви води в нашата малка обител, господарю?