Кралят на зимата
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралят на зимата». Краткое содержание книги:
Когато свърших, вече се беше смрачило и Нимю спеше дълбоко в легло от току що откъсната папрат. Тя спа през цялата нощ, а на сутринта изяде шестте яйца, които бях изпържил. След това пак заспа, а аз взех нож и парче кожа и й направих превръзка за окото. Накарах една от слугините на Галахад да донесе дрехи и изпратих Иса до града за новини. Той беше умно момче и умееше да разговаря така, че дори непознатите с удоволствие му се доверяваха на чашка в кръчмата.
— Половината град говори, че войната вече е загубена, господарю — каза ми той, когато се върна. Нимю спеше и ние разговаряхме край поточето, което течеше близо до къщурката.
— А другата половина? — попитах аз.
Той се захили.
— Другите с нетърпение очакват Лухназа, господарю. За нищо друго не мислят. Но тези, които мислят, всички са християни — каза той и се изплю в потока. — Те казват, че Лухназа е празник на злото и че крал Горфидид идва, за да ни накаже за нашите грехове.
— В такъв случай — казах аз — по-добре да извършим достатъчно грехове, та да си заслужим наказанието.
Иса се засмя.
— Някои разправят, че господарят Артър не смее да напусне града от страх, че ако войниците му си тръгнат от тук, ще избухне бунт.
Аз поклатих глава.
— Той иска да бъде с Гуинивиър на Лухназа.
— Кой не би искал? — попита Иса.
— Говори ли със златаря? — попитах аз. Иса кимна.
— Той каза, че не може да направи око за по-малко от две седмици, защото никога не е правил такова нещо, но щял да намери нечий труп и да извади окото му, за да вземе точно мярката. Казах му, че ще е по-добре да намери труп на дете, защото дамата не е голяма, нали? — повдигна той брадичката си към къщата.
— Каза ли му, че окото трябва да бъде кухо?
— Да, господарю.
— Добре си направил. А сега, предполагам, че би искал да се отдадеш на най-греховните си желания и да празнуваш Лухназа, нали?
Той се захили.
— Да, господарю.
Лухназа трябваше да е празник на жътвата, но младите винаги го превръщаха в празник на плодородието, който трябваше да започне тази нощ, в навечерието на Лухназа.
— Тогава върви — казах му аз. — Аз ще остана тук.
В онзи следобед направих на Нимю нейна лична беседка за празника на Лухназа. Съмнявах се, че това ще й достави удоволствие, но аз исках да го направя, затова отрязах върбови клони и сплетох малка беседка край потока, която украсих с метличина, макове, маргаритки, напръстничета и сплетох отгоре дългите стебла на розови грамофончета. Из цяла Британия се правеха такива беседки за празника на Лухназа, а следващата пролет из цяла Британия щяха да се родят стотици бебета, заченати на Лухназа. Смяташе се, че пролетта е най-доброто време за раждане на деца, защото тогава светът живееше с радостното очакване на лятното изобилие. (Макар че тази година изобилието и щастието не вървяха ръка за ръка, защото всичко зависеше от битките, които ни очакваха след жътвата.)
Нимю излезе от къщичката, точно когато заплитах последните маргаритки на върха на беседката.
— Лухназа ли е? — попита тя изненадана.
— Утре.
Тя свенливо се засмя.
— Никой никога не ми е правил беседка.
— Ти никога не си искала.
— Сега обаче искам — каза тя и седна в сянката на пъстрата беседка с такова удоволствие, че сърцето ми подскочи от щастие. Тя беше намерила превръзката за окото и беше облякла една от роклите, донесени от слугинята на Гилад. Беше рокля на робиня — обикновена кафява дреха, но много й отиваше, на нея винаги й отиваха семплите дрехи. Тя беше бледа и слаба, но беше чиста и на бузите й имаше лека руменина.
— Не знам какво стана със златното око — каза тя със съжаление и докосна превръзката.
— Поръчал съм друго око — казах й аз, но не споменах, че бях изпратил на златаря последните си пари. Отчаяно се нуждаех от бойна плячка, за да напълня отново кесията си.
— Аз пък съм гладна — каза Нимю и в гласа й прозвуча нотка от нейната някогашна дяволитост.
Супата в гърнето се беше сгъстила, затова сложих на дъното на една тенджера няколко брезови клончета да не загори и я изсипах там. След това сложих тенджерата на огъня. После Нимю изяде всичко, протегна се в своята празнична беседка и се загледа в поточето. Под водата плуваше видра и над нея излизаха мехурчета. Бях виждал животното и преди — беше стар мъжкар, чиято козина беше белязана от някогашни битки и рани от ловни копия. Нимю проследи мехурчетата, които се скриха под една паднала върба и тогава заговори.
Тя винаги е обичала разговорите, но онази вечер беше просто неуморима. Искаше да й разкажа всичко, което се беше случило в нейно отсъствие, до най-малки подробности. А всяка подробност тя наместваше в някаква своя схема, така че събитията от последната година накрая заприличаха, поне за нея, на мозаечен под, където всяко отделно камъче макар и да изглеждаше незначително, прибавено към останалите, ставаше част от едно сложно и многозначително цяло. Нимю прояви най-голям интерес към Мерлин и към ръкописа, който той беше измъкнал от обречената библиотека на Бан.