Последният мохикан
- Автор: Купер Джеймс Фенимор
- Серия: leatherstocking tales #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният мохикан». Краткое содержание книги:
Действието се развива в Ню Йорк по време на френско-индианската война. Избити са между 500 и 1500 невъоръжени англо-американци (в това число влизат няколко жени и прислужници), които са се предали с чест и достойнство. Отвличени са двете дъщери на английския командир, които в последствие са спасени от Ястребово око — последния мохикан.
Книгата е вънуваща и интригуваща до последния ред. Освен това, тя дава много нови познания за едни далечен и непознат свят.
— Чувам граченето на гарга! — възкликна Магуа с подигравателен смях. — Отдръпнете се — прибави той, като махна с ръка на тълпата, която бавно се разделяше, за да му стори път. — Къде са фустите на делаварците? Нека изпратят стрелите и пушките си на хуроните, защото самите те са годни само да копаят царевица и да варят месо. Кучета, зайци, крадци — плюя в лицето ви!
Подигравките му бяха изслушани сред мъртва, зловеща тишина. Като изрече тези хапливи думи, Магуа навлезе необезпокояван в гората, следван от покорната си пленница и защищаван от непоколебимите закони на индианското гостоприемство.
ГЛАВА XXXI
Докато врагът и неговата жертва се виждаха, множеството стоеше неподвижно, сякаш някаква свръхестествена сила приковаваше всички индианци на местата им. Но щом той изчезна от погледа им, те се разтичаха на всички страни, обзети от диви и силни страсти. Ункас продължаваше да стои на издигнатата площадка и очите му не се отделяха от Кора, докато цветовете на дрехата й се смесиха с горския листак. Тогава той слезе, мина мълчаливо през тълпата и изчезна в колибата, от която се бе появил тъй неотдавна. Неколцина от по-сериозните и наблюдателни воини доловиха гневния блясък, който искреше в очите на Ункас, когато мина край тях, и го последваха до мястото, което бе избрал за своите размишления. След това отведоха Таменунд и Алиса, а на жените и децата заповядаха да се разотидат. През следващия съдбоносен час станът приличаше на разтревожен кошер, в който пчелите само чакаха появяването и примера на водача си, за да се впуснат в далечен и рискуван полет.
Най-после един млад воин излезе от колибата на Ункас и се запъти бавно и тържествено към едно ниско борче, пуснало корени в пукнатините на скалистата площадка. Без да проговори, той обели кората на стъблото му и се върна там, откъдето бе дошъл. Скоро бе последван от Друг, който откърши клоните на дръвчето, оставяйки само оголения ствол. Трети нашари стълба78 с тъмночервени ивици. Всички тези прояви, които ясно показваха войнолюбивите намерения на първенците на племето, бяха посрещнати от намиращите се вън мъже с мрачно и зловещо мълчание. Най-после се появи и самият мохикан. Той нямаше никакви украшения освен пояс и гамаши; пласт черна боя скриваше като заплашителен облак едната половина на красивото му лице.
Ункас се отправи бавно и тържествено към стълба и започна да го обикаля с отмерени стъпки, които приличаха на някакъв старинен танц, а същевременно запя дивия и неравен напев на бойния марш на своя народ. Тоновете стигаха до крайните предели на човешкия глас. Понякога те звучаха тъжно и покъртително печално, като съперничеха дори на песента на птиците, а после с внезапни и поразяващи ухото преходи караха слушателите да потръпват от тяхната енергичност и дълбочина. Думите бяха малко и се повтаряха често. Песента започваше с нещо като призив или хвалебствие на божеството; следващите стихове разкриваха постепенно целта на войната, а заключителните слова подобно на встъпителните изразяваха зависимостта от Великия дух. Ако беше възможно да се предаде пълният смисъл и мелодичността на езика, бихме могли да кажем, че одата имаше горе-долу следното съдържание:
Маниту! Маниту! Маниту! Ти си благ и велик, ти си мъдър! — Маниту! Маниту! О, ти си и справедлив.
О, аз виждам, аз виждам в небето и червени, и черни петна — много облаци виждам в небето, много петна.
О, аз чувам, аз чувам в гората страшен крясък и вик околвръст. О, аз чувам, аз чувам в гората боен вик!
Маниту! Маниту! Маниту! Аз съм слаб и безсилен, ти — мощен. Помогни ми, Маниту, Маниту! Помогни ми!
След свършването на всяка строфа той се спираше и издаваше по-висок и по-продължителен звук, който съответствуваше на изразеното в строфата чувство. Първият куплет беше тържествен и целеше да изкаже почит към божеството. Вторият имаше описателен характер, обаче в него звучеше и някаква тревога. Третият представляваше добре познатият страхотен боен вик, който екна от гърдите на младия воин като съчетание на всичките ужасни шумове на битката. Последният, както и първият, беше умоляващ и изразяваше смирение. Той повтори тази песен три пъти и също толкова пъти обиколи стълба с танцовите си стъпки.
След като Ункас направи първия кръг, един от суровите и уважавани вождове на ленапците последва примера му. Думите на неговата песен бяха други, обаче мелодията наподобяваше първата. Един подир друг воините се присъединяваха към другарите си, докато най-после всички по-известни и по-прославени мъже на племето се включиха в бойния танц. Сега той представляваше ужасна и дива гледка. Свирепите лица на вождовете, които внушаваха уплаха, се озверяваха още повече под влиянието на страшната мелодия, на която те пригласяха с гърлените си провиквания. Точно тогава Ункас заби томахавката си дълбоко в стълба и нададе крясък, който можеше да се сметне за лично негов боен вик. С това свое действие той заявяваше, че поема ръководството на предстоящия военен поход.
78
Това е така нареченият от индианците „боен стълб“ — символ на войната. Б.пр.