Пейзажите на времето
- Автор: Бенфорд Грегори
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пейзажите на времето». Краткое содержание книги:
1962 г. Младият асистент в Калифорнийския университет Гордън Бърнстейн забелязва странни смущения по време на лабораторен експеримент. Въпреки присмеха и съпротивата Бърнстейн разкрива невероятна истина… истина, която ще промени живота му и историята — истина зад самото време.
Тогава в резонансите се появиха смущения. Гордън бе разработил по-бърз начин за съставяне на кривите и можеше да отдели Морзовите сигнали почти незабавно.
ЗАСТРАШЕН ОКЕАН
Няколко секунди по-късно, ново смущение:
ЛАБОРАТОРИЯ КАВЕНДИШ В КЕЙМБРИ
и после неясен шум. Гордън кимна сам на себе си. Чувстваше се спокоен като работеше тук сам, подобно на някой монах. Пени не обичаше той да остава до късно в лабораторията, но това нямаше голямо значение. Тя не разбираше, че понякога трябва да работиш усилено, че светът ще се огъне, ако постоянстваш.
Когато екранът на осцилоскопа се изчисти, той си пое дъх. Разходи се из тихите коридори на сградата на факултета по физика, за да прогони сънливата мъгла. Пред лабораторията на Гръндкайнд имаше дълга компютърна разпечатка, отгоре на която някой обезсърчен студент беше надраскал:
Един експеримент може да се смята за успешен, ако за да се получи съответствие с теорията, не се налага да бъдат отхвърлени повече от половината наблюдавани данни.
Гордън се усмихна. Масовото виждане за науката като някакъв абсолют, пълна сигурност, пари в банката. Никога не се знаеше кога някоя малка грешка ще доведе до съвсем погрешни резултати. Под горната драсканица с молив бяха дали приноса си и други студенти:
Майката природа е кучка.
Вероятността да се случи дадено събитие е обратно пропорционална на нашето желание.
Ако се пипкаш с нещо достатъчно дълго, накрая то ще се счупи.
Една скалъпена крива си струва хиляди загубени думи.
Никой анализ не е пълен провал — винаги може да послужи за лош пример.
Опитът води директно до унищожена апаратура.
Той си взе блокче шоколад от монетния автомат и се върна в лабораторията.
— За Бога — каза на сутринта Пени, — все едно че са те извадили от някой стар куфар.
— Да, да. След един час имам лекции. Какво има за ядене?
— Свинска мас, ето какво, по дяволите, има за ядене — шибана свинска мас.
— Както ти винаги се изразяваш, „хайде де“.
— Овесена каша тогава.
— Гладен съм.
— Значи две паници.
— Виж, трябва да работя.
— Това, че не те повишиха, наистина те е разтърсило, нали?
— Глупости, пълни глупости.
— Глупости, точно така.
— Трябва да разбера.
— Онази жена, Цинс. Това е всичко, което ти трябва.
— За потвърждение, да. Но ние не го разбираме.
Гордън потърси овесената каша, изсипа съдържанието в купата и изхвърли опаковката в кошчето. На дъното му имаше празна половингалонова бутилка бруксайдско червено вино.
— До късно ли ще останеш довечера? — попита Пени.
— Хм, да.
— Получих писмо от майка ми.
— Ъ-хъ.
— Смятали те за наистина доста странен.
— Прави са.
— Можеше да се постараеш повече.
— Опитвах да се държа хладнокръвно и като истински англосаксонец.
— Хладнокръвен и замаян.
— Не знаех, че е толкова важно.
— Не е. Просто си помислих.
— Виж, ще има и други възможности.
— Търсиха те по телефона.
— Исках да кажа, може би някъде около Деня на благодарността.
— Ъ-хъ.
— От Сан Франциско обаче не видяхме много.
— Беше от Ню Йорк.
Той престана да сърба овесената си каша.
— Какво?
— Телефонното обаждане. Дадох им номера ти в кабинета.
— Не съм стоял много там. Кой беше?
— Не каза.
— Ти пита ли?
— Не.
— Следващия път питай.
— Слушам.
— О, по дяволите.
Водещото заглавие в „Сан Диего Юниън“ беше: „ВИЕТНАМСКИЯТ РЕЖИМ СЪБОРЕН“. Гордън хвърли поглед към снимките на трупове по улиците и си помисли за Клиф. Във вестника се казваше, че било очевиден военен преврат. Някой бил хванал Нго Дин Дием, прострелял го в главата и това било всичко. Правителството на Кенеди твърдеше, че нямали нищо общо и че съжалявали. От друга страна, казваха те, може би това е освободило пътя за някакъв действителен прогрес във войната. „Може да е така“ — неясно си помисли Гордън и хвърли вестника в лабораторното кошче за смет.
Клаудия Цинс беше засякла някои от същите части, но не всичко. Равнището на шума се покачвало и спадало. Гордън се зачуди дали не се намесват някакви други ефекти, освен въпроса за видимостта на Херкулес. Може би излъчването на тахионите се извършваше неправилно. Това би обяснило защо сигналът се появява и изчезва. Той запази тези идеи в главата си, наред с подозренията и предчувствията. През дългите вечери на наблюдения на осцилоскопа Гордън ги прехвърляше като парченца от мозайка и наместваше съответстващите си краища. Предчувствието му се основаваше на числото на звездния връх и водеше до заключение относно съобщенията, което му се струваше напълно невероятно. Опита се да се дистанцира от него. В края на краищата, спокойно можеше да има и други обяснения. От друга страна, Уонг бе споменал за причинно-следствения аргумент срещу тахионите, така че имаше поне някаква груба връзка. Тук правилото на Окам беше безполезно. Всичко това някак си напомняше на Алиса в страната на чудесата. Което означаваше, напомни си Гордън, че сега бе дори още по-важно да се придържа към фактите, цифрите, твърдите данни. „Дайте ми солидни числа и аз ще управлявам света“ — помисли си той и се засмя на глас.