Играта на лъва

— … по долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото…

— Любимият ми еврейски псалм:… защото Ти си с мен…

Двамата продължиха заедно:

— … Твоят жезъл и твоята палица ме успокояват. Ти приготви пред мене трапеза пред очите на враговете ми, помаза главата ми с елей; чашата ми е препълнена. Тъй благостта и милостта Ти да ме придружават през всички дни на живота ми, и аз ще пребъдвам в дома Господен много дни14.

Когато свършиха, Асад Халил каза: „Амин“ и стреля в сърцето Джим Маккой. В мига преди американецът да умре погледите им се срещнаха.

Халил пъхна пистолета в джоба си, върна пластмасовата бутилка в сака и се пресегна в кабината. Извади портфейлите на двамата, прибра ги в чантата си и избърса окървавените си пръсти в тениската на Садъруейт. После опипа тялото му, но не откри оръжие и заключи, че мъжът го е излъгал.

Накрая затвори плексигласовия купол.

— Лека нощ, господа. Дано вече сте в ада при приятелите си.

Слезе от стълбата, вдигна двете празни гилзи от пода и избута алуминиевата платформа до друг самолет.

Асад Халил пъхна ръка в джоба на сакото си и бързо се върна в атриума. Пазачът не се виждаше. Той влезе в коридора с офисите и чу шум зад една от затворените врати. Отвори я и завари пазача да слуша радио и да чете авиационно списание. Зад него имаше петнадесет монитора, показващи различни части от огромния музеен комплекс.

Мъжът вдигна глава.

— Свършихте ли?

Халил затвори вратата зад себе си, стреля в главата на пазача и се запъти към мониторите още преди тялото на американеца да е паднало на пода. Ако се съдеше по дисплеите, в музея нямаше никой друг. Той откри видеокасетофоните в ъгъла, изключи ги, извади петнадесетте касети и ги прибра в сака си. Приклекна до пазача, взе портфейла му, вдигна гилзата, после излезе от стаята и затвори вратата. Бързо пресече атриума, излезе от сградата, качи се на линкълна и потегли. Погледна часовника на таблото — 22:57.

Въведе в сателитния навигатор летище „Макартър“ и след десет минути излезе на пътя, водещ на север към лонгайландската експресна магистрала.

Замисли се смъртта на Садъруейт и Маккой. Хрумна му, че никога не може да се предвиди как ще умре човек. Това му се стори интересно и Асад се зачуди как би реагирал в подобна ситуация. Арогантността на Садъруейт го беше изненадала. Или бе намерил кураж в последните мигове от живота си, или в него имаше толкова много зло, че сетните му думи не бяха проява на смелост, а на чиста омраза. Асад Халил осъзна, че самият той навярно би се държал по същия начин.

Реакцията на Маккой можеше да се очаква, ако се допуснеше, че е религиозен човек. А можеше и да е открил Господ в момент преди смъртта си. Но изборът на псалма му допадаше.

Халил отби от шосето и пое на изток по лонгайландската магистрала. Нямаше много движение и той поддържаше деветдесет километра в час.

Разбираше, че времето му изтича, че тези двойни убийства вече ще привлекат вниманието. По някое време тази вечер госпожа Маккой щеше да се обади в полицията, за да съобщи, че мъжа и го няма и никой не отговаря на телефона в музея. Когато обаче споменеше че господин Маккой се е срещнал със стар приятел от военновъздушните сили, полицаите нямаше да се разтревожат толкова много. Така или иначе, щяха да открият труповете. Щеше да мине известно време преди властите да се сетят да потърсят на летището самолета, с който е пристигнал Садъруейт. Всъщност, ако Маккой небе казал на жена си как е пристигнал приятелят му, полицията изобщо нямаше да отиде на аерогарата.