Тъмната кула
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #7
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Тъмната кула». Краткое содержание книги:
Сузана-Мия се пренася от „Дикси Пиг“ в стая на ужасите в Тъндърклап. Джейк и отец Калахан, придружавани от животинчето Ко, влизат в ресторанта на Лексингтън Авеню и Шейсет и първа улица, без да подозират колко многобройни и опасни са враговете им…
Роланд и Еди са в Мейн с Джон Кълъм и търсят мястото, на което често са се явявали врати към паралелните измерения. Отчаяно искат да се съберат с другарите си, същевременно си дават сметка, че от значение е само светът, от който искат да избягат…
Някъде наблизо — сигурно в коридора в задната част на къщата — се надигна оглушителен вой; това можеше да е само някой от противопожарните детектори, които още функционираха. Тами се втурна към килера, за да вземе стария пожарогасител, който висеше там.
— Вземи онзи в библиотеката! — изкрещя икономката и Таса светкавично се юрна да изпълни заръката й. Огънят беше единственото нещо, от което всички се страхуваха.
ПЕТ
Гаски о’Тего, заместникът на Финли о’ Тего, стоеше във фоайето на „Феверал“ (сградата зад „Дамли“) и си бъбреше с Джеймс Кагни. Кагни бе червенокос кан-той, който обичаше ризите в стил „уестърн“ и ботушите, които прибавяха поне седем сантиметра към ръста му от един и шейсет. И двамата носеха папки и обсъждаха някои необходими промени по отношение на охраната на „Дамли“, които трябваше да предприемат идната седмица. Шестима от стражите, зачислени към втората смяна, бяха пипнали това, което Гангли, лекарят на „Алгул Сиенто“, бе нарекъл „момпили“. Болестите бяха често срещано явление в Тъндърклап — както всички знаеха, се дължаха на въздуха и на онова, което бе останало от древните, — но това не означаваше, че бяха свикнали с тях и заразите не им причиняваха неудобства. Гангли често казваше, че трябва да се радват, задето още не е плъзнала някаква истинска чума като Черната смърт или Горещата треска.
Под тях на павирания двор зад дома „Дамли“ няколко тахийни и кан-той стражи (чието дежурство щеше да започне всеки момент, възвестено официално от тръбата) играеха баскетболен мач срещу жалък отбор от Разрушители. Гаски видя как Джоуи Растосович пробва удар отдолу, но Трампас улови топката и я запрати в противниковото поле, повдигайки за момент шапката си, за да се почеше по главата. Гаски не обичаше особено Трампас заради необяснимата му симпатия към талантливите животни, които трябваше да наглежда. Наблизо, загледан в играта, седеше Тед Бротиган и както винаги отпиваше ноз-а-ла.
— Добре, зарежи го — каза Джеймс Кагни с изнервения тон на човек, който иска да сложи край на отегчителна дискусия. — Ако нямаш нищо против да махнем двама хуми от огражденията за ден-два…
— Какво прави Бротиган тук толкова рано? — прекъсна го Гаски. — Почти никога не се появява преди обяд. Онова хлапе, с което се мъкне, също. Как беше името му?
— Ърншоу? — Бротиган се моташе и с оня слабоумник Руиз, ала Руиз не бе хлапе.
Гаски кимна.
— Да, Ърншоу. Тази сутрин е на смяна в Школата; мярнах го там.
Каг (както го наричаха приятелите му) пет пари не даваше защо Бротиган е станал с петлите (не че в Тъндърклап имаше петли); единственото, което искаше, беше да приключат по-скоро с въпроса за охраната, за да може да отиде в „Дамли“ и да си вземе чиния бъркани яйца. Беше подочул, че един от Отродите е открил пресен лук, и само при мисълта за това стомахът му…
— Не подушваш ли нещо, Каг? — внезапно попита Гаски о’ Тего.
Отрепката, която се наричаше Джеймс Кагни, отначало си помисли, че събеседникът му се е изпърдял, но после отхвърли тази идея. Наистина усещаше нещо. Не беше ли дим?
Да, май беше точно това.
ШЕСТ
Тед седеше на стълбите на дома „Феверал“, дишаше зловонния въздух и слушаше как хумите и тахийните се псуват взаимно, улисани в играта. (Не и кан-той; те не си позволяваха вулгарности.) Сърцето му биеше силно, но равномерно. Беловласият мъж прекрасно си даваше сметка, че ако в живота му има някакъв Рубикон, го е прекосил доста отдавна. Това бе станало или в нощта, когато отрепките го бяха заловили в Кънектикът, или в деня, в който бе предложил на Динки да се свържат със стрелците, наближаващи „Синия рай“ (по думите на Шийми). Вярно, че беше напрегнат до крайна степен (направо фулмакс, както би казал Динки), но беше ли нервен? Не. Нервите, помисли си Тед Бротиган, бяха за хората, които не са взели окончателно решение какво да правят.
Той чу как единият идиот зад гърба му (Гаски) попита другия идиот (Кагни) дали не подушва нещо и веднага разбра, че Хейлис бе свършил работата си; играта беше започнала. Тед бръкна в джоба си и извади лист хартия. На него бе написано едно изречение, издържано в перфектен пентаметър60, макар и да стоеше доста далеч от Шекспировия стих: „НА ЮГ ТРЪГНЕТЕ С ВДИГНА ТИ РЪЦЕ“.
Тед се съсредоточи в надрасканите от него думи, подготвяйки се да ги разпрати във всички посоки.
Зад него димният детектор в залата за отдих във „Феверал“ нададе пронизителен магарешки рев.
60
Английски стихотворен размер, състоящ се от пет стъпки (в случая петостъпен ямб). — Б, пр.