Тъмната кула
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #7
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Тъмната кула». Краткое содержание книги:
Сузана-Мия се пренася от „Дикси Пиг“ в стая на ужасите в Тъндърклап. Джейк и отец Калахан, придружавани от животинчето Ко, влизат в ресторанта на Лексингтън Авеню и Шейсет и първа улица, без да подозират колко многобройни и опасни са враговете им…
Роланд и Еди са в Мейн с Джон Кълъм и търсят мястото, на което често са се явявали врати към паралелните измерения. Отчаяно искат да се съберат с другарите си, същевременно си дават сметка, че от значение е само светът, от който искат да избягат…
Да, поне можеха да се надяват… но напълни една кофа с желания и една кофа с лайна и виж коя тежи повече. Във всеки случай тежестта на решението за първия изстрел падаше върху нея. След това събитията щяха да се развият с мълниеносна бързина.
„Господи, нека избера точното време.“
Сузана чакаше, хванала един от картечните пистолети „Койот“ и положила дулото му в сгъвката на лявата си ръка. Когато музиката се включи — някакъв кавър на „Т’ва е любов“ — жената се приведе на седалката на триколесния скутер и неволно дръпна спусъка. Ако предпазителят не беше включен, тя без съмнение щеше да изстреля цял залп куршуми в покрива на бараката, унищожавайки всичките им планове. Роланд обаче я бе научил добре и спусъкът не помръдна под пръста й. Въпреки това пулсът й се ускори и тя усети как по тялото й избиват капки пот, въпреки че беше доста прохладно.
Музиката се бе включила и това беше добре… макар и не достатъчно. Сузана седеше в триколесния си скутер и чакаше тръбата.
ТРИ
— Дино Мартино — каза Еди толкова глухо, че никой не го чу.
— Моля? — попита Джейк.
Тримата се бяха притаили зад товарния вагон с надпис „СУУ ЛАЙН“. Трябваше да преминат през гробището на ръждясалите влакове, за да стигнат дотук, и то да го направят незабелязано. И двете врати на вагона бяха отворени, което им позволяваше да разгледат оградата, южните наблюдателници и градчето Плезънтвил, което се състоеше от една-единствена улица. Шесторъкият робот, който преди известно време бе обикалял из Парка, сега сновеше нагоре-надолу по уличката покрай старомодните (и затворени) магазинчета, а от устата му излизаха звуци, наподобяващи математически уравнения.
— Дино Мартино — повтори Еди. Ко бе приседнал в краката на Джейк и гледаше нагоре с искрящите си, обрамчени в златисто очи; младият мъж се наведе и го потупа по главата. — Дийн Мартин изпя тази песен за пръв път.
— Какво? — попита недоумяващо момчето.
— Да, сигурен съм в това — кимна Еди. — Само че ние я пеехме по следния начин: „Когато луната целуне твоите устни и освети ярко херпесите гнусни, ей т’ва е любов…“
— Млъкни, моля те — измърмори Роланд.
— Да не би да сте подушили дим, а? — смръщи вежди Еди.
Джейк и Роланд поклатиха глави. Стрелеца държеше огромния си револвер с ръкохватка от сандалово дърво. Момчето бе въоръжено с АР-15, но платнената торба с оризиите отново висеше на рамото му, и то не само за кадем. Ако всичко се развиваше както трябва, той и неговият дин щяха да ги използват съвсем скоро.
ЧЕТИРИ
Като повечето хора с „домашни прислужници“ Пимли Прентис не възприемаше тези, които се грижеха за домакинството му, като индивиди с определени цели, амбиции и чувства — като човешки същества, с други думи. И докато имаше кой да му носи следобедната чаша с уиски и пържолата в шест и половина вечерта, изобщо не се сещаше за тях. Без съмнение Девар-лордът би бил много изненадан, ако научеше, че Тами (неговата икономка) и Таса (неговият прислужник) се ненавиждат. В крайна сметка пред него винаги са се държали с уважение един към Друг.
Само че Пимли не беше наблизо, когато „Т’ва е любов“ (изпълнена от „Милиард нежни струни“) се разнесе от скритите високоговорители в „Алгул Сиенто“. Господарят се разхождаше из Парка заедно с Финли о’ Тего, а към скромната им компания се беше присъединил и Джакли — тахийн с глава на гарван, който отговаряше за Дълбоката телеметрия. Обсъждаха странните показания на уредите и Пимли изобщо не мислеше за къщата, от която бе излязъл за последен път в живота си. Следователно нямаше откъде да му хрумне, че Тами Кели (все още по нощница) и Таса от Сонеш (все още в копринените шорти, с които спеше) се намираха на прага на жестока битка за наличните провизии в кухненския килер.
— Виж това! — извика жената. Стояха в кухнята — просторно помещение, сега потънало в полумрак, защото от всички крушки светеха само три — останалите бяха изгорели. Електрическите крушки бяха станали доста дефицитни напоследък и оскъдните запаси бяха предназначени за Школата.
— Какво да видя? — Намръщено. Нацупено. И я гледай — тези червени петънца по купидоновата му устичка не бяха ли от червило? Икономката не беше вчерашна.
— Не виждаш ли празните места по полиците? — негодуваше тя. — Гледай! Има ли печен боб? Няма!
— Той не обича фасул, както много добре знаеш…
— И риба-тон няма! Да не искаш да ми кажеш, че не яде и това? Яде я, та чак ушите му плющят, и ти много добре го знаеш!