Пан Володиовски
- Автор: Сенкевич Генрик
- Серия: Trylogia #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Икономов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пан Володиовски». Краткое содержание книги:
Внезапно обаче по ъглите на пазарището се извиха пушеци и всички липковци нададоха такъв страхотен вой, че смъртен ужас обзе власи, арменци и гърци, жените и децата им.
Изведнъж блеснаха саби и порой от стрели се изсипа върху спокойните жители. Техните викове, трясъците на бързо затваряните врати и прозоречни капаци се смесиха с конския тропот и с воя на грабителите.
Пазарището се покри с дим. Нададоха се викове: „Пожар! Пожар!…“ Същевременно започнаха да разбиват дюкяни, къщи, да извличат за косите ужасени жени, да изхвърлят на улицата вещи, сахтияни, стоки, постели, от които веднага захвърчаха нагоре облаци пера — разнесоха се стонове на подложени под нож мъже, плач, вой на кучета, рев на добитък, който пожарът обгръщаше в задните постройки; червените езици на огъня, видими дори денем върху фона на черни кълба дим, се стрелкаха все по-високо към небето.
А във форта конниците на Азия още в началото се хвърлиха да колят невъоръжените в по-голямата си част пехотинци.
Там почти не се състоя бой; неочаквано по петнайсетина ножа се забиха във всяка полска гръд; после отрязваха главите на нещастниците и ги отнасяха пред копитата на Азиевия кон.
Тухайбейович позволи на по-голямата част от липковците да се присъединят към събратята си в кървавата сеч; самият той стоеше и гледаше.
Димът закриваше делото на Кричински и Адурович. Миризмата на изгоряло стигна чак до форта; градът пламна като огромно огнище, а пушекът засланяше гледката; само понякога в тия пушеци се чуваше изстрел от пушка, сякаш гръм в облак, понякога се мернеше побягнал човек или отряд липковци, впуснал се да преследва.
Азия все стоеше и гледаше с изпълнено с радост сърце; мрачна усмивка играеше на устните му, изпод които святкаха бели зъби — усмивка още по-мрачна, защото беше смесена с болката от едва засъхналата рана. Освен радост в сърцето на липковеца се надигаше тщеславие. Ето, той беше свалил от сърцето си бремето на преструвките и за пръв път бе дал свобода на омразата си, укривана дълги години; сега той се чувстваше такъв, какъвто е, чувстваше се истински Азия, син на Тухай бей.
Но същевременно у него се надигна диво съжаление, че Баша не вижда тоя пожар, това клане, че не може да види и него в новия му лик. Той я обичаше, но в същото време го изпълваше дива жажда да й отмъсти.
„Тя би стояла ето тук, при коня! — мислеше си той. — Аз бих я държал за косата, а тя ще се лови за краката ми; после бих я взел и бих целувал устата й, и би била моя, моя, моя… робиня!…“
От отчаянието го възпираше само надеждата, че може би отрядите, изпратени да я настигнат, или тия, които бе оставил по пътя, ще му я докарат обратно. Той се хвана за тая надежда като удавник за сламка и тя му придаваше сили. Не можеше да мисли само, че я е загубил, понеже прекалено много мислеше за момента, когато ще я получи наново и вземе.
Азия стоя при портата, докато избиваният град не стихна, а това настана бързо, защото отрядите на Адурович и Кричински брояха почти толкова хора, колкото цялото градче — само пожарът надживя човешките стонове и фуча чак до вечерта. Азия слезе от коня си и тръгна с бавна крачка към една просторна стая; там му бяха постлали овнешки кожи, той седна на тях и зачака идването на двамата ротмистри.
Те дойдоха след малко, а заедно с тях и стотниците. Всички лица бяха радостни, защото плячката бе надминала очакванията им. Градчето се беше вече доста въздигнало след селските бунтове и беше заможно. Взети бяха също така около сто и петдесет млади жени и цял куп деца над десетгодишна възраст, които можеха да бъдат изгодно продадени по източните пазари. Мъжете, старите жени и малките деца, които не можеха да вървят дълъг път, бяха изклани. Ръцете на липковците димяха от човешка кръв, а с овчите си кожуси внесоха миризма на изгоряло. Всички насядаха около Азия и Кричински заговори:
— Само куп пепел ще остане след нас… Докато се върнат гарнизоните, ние бихме могли да отидем и в Ямпол, там има толкова най-различни богатства, може би и повече, отколкото в Рашков.
— Не! — отговори синът на Тухай бей. — В Ямпол има мои хора, които ще подпалят града; а за нас е време да преминем на ханова и султанска земя.
— Както заповядаш! Ще се върнем със слава и плячка! — извикаха ротмистрите и стотниците.
— Тук, във форта, има жени, тук е и оня шляхтич, който ме отгледа — каза Азия. — Той заслужава достойна награда.