Покани ме да вляза
- Автор: Линдквист Йон Айвиде
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Покани ме да вляза». Краткое содержание книги:
Не. Литургията и ударите продължаваха.
Колът бе изваден. Подпря го до стената, за да не повреди евентуални отпечатъци от ръце и пръсти.
Знаеше, че носната кърпа не гарантира запазването на отпечатъците, затова вместо да хване колелата, той подпря с два пръста вътрешната ос и завъртя.
Колелото се задвижи. Стафан облиза устни. Усети гърлото си пресъхнало. Завъртя и второто колело докрай и вратата се открехна.
Сега чу думите. Беше песничка. Гласът — писклив, накъсан шепот:
Стафан протегна палката и побутна вратата с нея.
Видя.
Нещото, зад което бе коленичил Томи, трудно можеше да се оприличи на човешко тяло, ако от него не стърчеше ръка, наполовина отделена от торса. Гърдите, коремът и лицето бяха купчина месо, вътрешности и строшени кости.
Томи държеше с две ръце четириъгълен камък, който на определено място от песничката забиваше в останките, размазани до такава степен, че камъкът влизаше през тях и се удряше в пода, и пак се вдигаше, и на нишката се качваше поредният слон.
Стафан не беше сигурен дали това е Томи. Самото това същество, което удряше с камъка, беше толкова оплискано с кръв и парцали от плът, че трудно можеше да… Стафан почувства, че ще повърне. Преглътна киселото гадене, което се надигна от стомаха му, сведе очи, за да не вижда, и видя до прага калаено войниче. Не. Беше стрелец с пистолет. Позна го. Лежеше така, че пистолетът сочеше към тавана.
Къде му е основата?
И разбра.
Свят му се зави и забравил за пръстовите отпечатъци и събирането на улики, той опря ръка на касата на вратата, за да не падне, а песничката продължаваше:
Явно никак не беше добре, халюцинираше. Стори му се, че вижда… да, виждаше съвсем ясно как човешкият труп на пода между всеки два удара… се движеше.
Опитваше се да се изправи.
Морган дърпаше толкова дълбоко от цигарата, че когато угаси фаса в лехата пред входа на болницата, на Лари му оставаше половината. Морган пъхна ръце в джобовете, направи няколко крачки по паркинга, изпсува, когато стъпи в кишеста локва и чорапът му се намокри през дупката на подметката.
— Лари, имаш ли някви кинти?
— Както знаеш, аз съм с инвалидна пенсия и…
— Знам де! Та имаш ли кинти?
— Защо? Не давам назаем, ако…
— Не, не, не! За Лаке. Ако го зарадваме с… нали знаеш.
Лари се изкашля и укорително погледна цигарата си.
— Какво… ще му олекне ли?
— Да.
— Ами… не знам.
— К’во не знаеш? Дали ще му олекне? Защото нямаш кинти или защото си стиснат и не ти се дават?
Лари въздъхна, закашля се от поредното дръпване, изкриви лице и угаси цигарата с крак. После вдигна фаса и го пусна в саксия с пясък, погледна си часовника.
— Морган, осем и половина сутринта е.
— Да де, след няколко часа. Като отворят.
— Добре, ще видим.
— Значи ти се намират кинти.
— Няма ли да влизаме вече?
Минаха през въртящата се врата. Морган среса с пръсти косата си и закрачи към жената на рецепцията, за да се информира къде е Виргиния, а Лари се спря да погледа декоративните рибки, които се лутаха сънливо в голям бълбукащ цилиндър.
Морган дойде след минута, изтръскваше кожената си дреха, сякаш нещо бе полепнало по нея:
— Тъпа квачка! Не иска да каже.
— Е, би трябвало да е в интензивното.
— Там не пускат ли да се влиза?
— Пускат понякога.
— Гледай ти, колко си бил наясно!
— Наясно съм.
Тръгнаха към интензивното отделение, Лари знаеше пътя.
Много от „познатите“ му лежаха или бяха лежали в болница. Понастоящем само в „Сабатсберг“ имаше двама, без да се брои Виргиния. Морган подозираше, че с хора, които Лари бе срещал бегло, той се поопознаваше или направо ставаха приятели едва когато те попаднеха в болница. Тогава се сдушваше с тях и ходеше да ги навестява.