Снежен крах

„Страхотно“ мисли си Уай Ти. Хвана си ново гадже и той е мутант. Това обяснява някои неща.

— Родил съм се няколко месеца по-късно — продължава Гарвана и забива пирона по темата.

— И как се хвана с тия правчовци?

— Избягах от нашите традиции и най-накрая заживях в Солгота. Работех на петролните сонди — разказва Гарвана, все едно Уай Ти няма как да не знае къде е тая Солгота. — Тогава се пропих и получих това — той посочва татуировката си. — Освен това там се научих да любя жени — което е единственото нещо, в което съм по-добър, отколкото с харпуна.

Уай Ти не може да не си помисли, че чукането и ловът с харпун са тясно свързани в ума на Гарвана. Но макар и такъв грубиян, тя не може да отрече, че той й въздейства притеснително възбуждащо.

— Работил съм и по риболовните кораби, да припечеля някоя пара допълнително. Връщахме се след четирийсет и осем часа, когато откривахме сезона на камбалата — това беше едно време, когато имаше разпоредби за риболов — обличахме костюмите за оцеляване, пълнехме си джобовете с бири, скачахме във водата и плавахме и си пиехме по цяла нощ. Един път така се напих до безсъзнание. А когато се събудих — на другия ден, или може би два дни по-късно, не знам — плавах с костюма посред пролива Кук сам-самичък. Аверите от риболовния кораб ме бяха забравили.

„Много удобно“ — мисли си Уай Ти.

— Както и да е, два дни се носих по водата. Страшно ожаднях. Най-сетне вълните ме изхвърлиха на остров Кодиак. Вече се бях поболял тотално, морска болест и какво ли не още. Но морето ме изхвърли до една руска православна църква. Те ме намериха, прибраха ме и ме изцериха. И тогава разбрах, че западният, американският начин на живот едва не ме е убил.

И тук идва проповедта.

— Разбрах, че можем да живеем само с вярата, да живеем просто. Без пиене. Без телевизия. Никакви такива.

— Какво правим тук тогава?

Той свива рамене.

— Това място е образец за лошите места, по които ходех. Но ако искаш да ядеш прилична храна на Сала, трябва да идеш на някое място като това.

На масата идва сервитьор. Очите му са опулени, движенията — плахи. Не идва за поръчка — идва да съобщи лоша новина.

— Господине, търсят ви по радиото. Съжалявам.

— Кой ме търси? — пита Гарвана.

Сервитьорът само се оглежда, сякаш дори не може да произнесе публично това име.

— Много е важно — казва той.

Гарвана въздъхва тежко, грабва последно парче риба и го набутва в устата си. Става и преди Уай Ти да успее да реагира, я целува по бузата.

— Сладурче, имам да свърша една работа. Изчакай ме тук, моля те!