Оковите на скръбта
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Мъглороден #6
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-619-193-119-4
- Переводчик: Йоана Гацова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Оковите на скръбта». Краткое содержание книги:
— Аз ли? — попита Костюма. — Доста по-добра идея би било да изчакаме, докато дойдат…
— Никакво чакане — прекъсна го Телсин. — Ти го познаваш най-добре. Намери го и го убий. Със сигурност е още жив. Виждала съм скали, които не могат да се мерят по издръжливост с брат ми.
Костюма въздъхна пак, но този път кимна, размени си оръжието с Телсин, за да може да използва алуминиевия пистолет, и го презареди. После се запъти към ямата. Мараси хвърли поглед на Телсин, която наблюдаваше останките на МеЛаан, стиснала пушката в готовност.
Поколеба се дали да я нападне. Костюма ѝ се подчиняваше. Тя не беше просто член на Котерията; имаше по-високо положение дори от чичото на Уаксилий. И явно беше аломант — начинът, по който беше използвала аломантичната граната, го доказваше.
Костюма се спусна в ямата с помощта на едно въже. Малко по-късно, Мараси дочу стъпки от коридора отвън и скоро в помещението нахлу тълпа войници със същите униформи като на онези в склада.
— Ниският — попита ги Телсин напрегнато. — Уейн. Забелязахте ли го?
— Сър? — откликна един от войниците. — Не, не сме го виждали.
— Проклятие — каза Телсин. — Къде се е шмугнал онзи плъх? Отделете възможно най-много хора и започвайте да претърсвате коридора и полето извън храма. Той е извънредно опасен, особено ако му е останала още някоя стъкленица хроносплав.
Мараси се обърна към Стерис, която още стоеше като вцепенена и се взираше с широко отворени очи в ямата, където Уаксилий беше пропаднал. Алик продължаваше да стиска Мараси за ръката, а иззад маската се виждаха само очите му.
— Ще ни измъкна оттук — прошепна им.
Някак си.
27.
„Ще ни издаде… Знаеш, че ще го направи.“
Уакс се завъртя по гръб и погледна нагоре. Мрак. Ямата криволичеше по пътя надолу — спомняше си как се удари в една от извивките, преди накрая да се озове тук.
Покварата да го вземе… Как беше възможно да му се вие свят при условие, че и без това не виждаше нищо? Опипа колана си и откри едно шишенце метал, което успя да изпие, за да попълни запасите си.
„Идваш ли? Естествено, че не. Никога не би рискувал да си навлечеш неприятности.“
Не. Всъщност можеше да различи нещо. Една-единствена свещ, поставена в средата на тъмна стая. Примигна, но тя вече беше изчезнала. Видение от миналото. Спомен…
„Светлина в тъмна стая. Оставена, за да отвлече вниманието ми…“
Това всъщност беше предназначението на подиума горе. Оковите никога не се бяха намирали тук. Хората, които бяха построили мястото, бяха оставили горе парчетата стъкло, празния пиедестал и подиума — всичко това беше измама. Но бяха допуснали грешка.
Стъкленият похлупак, който бяха счупили, беше прекалено голям да се побере на пиедестала.
„Свещ в тъмна стая…“, помисли си пак Уакс.
Това означаваше, че Оковите бяха някъде другаде. Примигна и тъй като очите му бавно привикваха към мрака, му се стори, че действително може да различи една светлинка.
Не се намираше на дъното на някоя тясна яма. Дупката го беше стоварила на друго място. Претърколи се и се повдигна на колене, после опипа стомаха си. Кръв. Бяха го ранили зле — куршумът беше минал право през него, ако се съдеше по мократа вадичка, която се стичаше по задната страна на бедрото му. Бяха го улучили и в крака, но това нямаше значение. Така или иначе беше счупил същия крак при падането току-що.
Раната до шията му беше най-тежка. Разбираше това, без да има нужда да я докосва — от начина, по който работеше тялото му, от начина, по който постепенно спираше да усеща някои части от него, по факта, че някои мускули отказваха да работят, както трябва.
Светлината. Синя и мека. Не беше свещ, а една от вградените лампи, които светеха в стените на постройката. Пропълзя към нея, като влачеше счупения си крак по камъните, а по лицето му се стичаше пот и се смесваше с капките кръв, които капеха по земята.
— Хармония — прошепна той. — Хармония.
Никакъв отговор. Сега беше решил да се моли, така ли? Ами омразата му?
За известно време целият свят се сведе до светлинката пред него. Може да беше изминал час, откакто беше започнал да пълзи, а може би — само минута. Когато я наближи, различи стражи сред сенките. Хора, насядали пред светлината, хвърляха дълги сенки в помещението. Таванът беше нисък, съвсем малко по-висок от изправен човек. Затова… Затова на хората им се налагаше да седят…
„Съсредоточи се!“, заповяда си и разпали метал. По стражите също имаше метал. И… да, една друга бледа линия, която сочеше към едно място на пода малко по-напред. Друг капан.