Оковите на скръбта

Клинът го нямаше. Вместо това, заедно с тетрадките и кърпичките ѝ, навън се изтърколи парче метал, голямо колкото дланта ѝ. Алуминиевият връх на копието?

„Уейн, ще те…“, помисли си тя и стисна зъби ядно. Кога беше успял да размени клина с това? Пак с неговите изпълнения!

— Вече претърсих чантата — обади се друг от войниците. — Няма оръжия.

— А какво е това, тогава? — попита първият и вдигна оформеното като клин парче алуминий.

Вторият войник изпръхтя.

— Опитай само да убиеш някого с това. Върхът е прекалено тъп.

Мараси посърна. Чувстваше се така глупаво. Дори клинът да беше у нея, какво можеше да направи? Нямаше как да надвие въоръжените пазачи.

Какво, тогава, можеше да направи?

От небето падна нечия фигура и се приземи на камъните до нея. Мараси веднага застана нащрек — това трябва да беше Уаксилий. Оказа се, обаче, че беше Костюма — с пистолет в ръка и дрехи, окъсани и покрити с прах. Войниците му отдадоха чест, а онзи, който държеше чантата ѝ, пусна както нея, така и парчето метал. Едно от стъклените ѝ бурканчета грим се търкулна настрани.

Горкият Алик се беше свил до Стерис. Беше спрял да трепери, а кожата му беше посиняла. Стерис срещна погледа на Мараси с изражение на примирение.

Костюма мина покрай тях. Изглеждаше далеч по-заплашително така, когато се спускаше от небето с помощта на аломантичните си способности, отколкото когато се беше загърнал с дебелото палто, свит срещу мразовития вятър на стълбите пред храма.

— Брат ми мъртъв ли е? — обърна се към него Телсин, която тъкмо разговаряше с неколцина инженери.