Оковите на скръбта
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Мъглороден #6
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-619-193-119-4
- Переводчик: Йоана Гацова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Оковите на скръбта». Краткое содержание книги:
Разпаленият метал проясни ума му и му помогна да се фокусира. Загуба на кръв. Скоро щеше да загуби съзнание. И все пак сега, когато беше дошъл поне малко на себе си, видя какво всъщност представляваха стражите. Трупове. Някак си останали в седнало положение, наметнати с топли дрехи. Подмина първата редица и се вгледа в замръзналите лица, съсухрени от времето, но въпреки това забележително добре съхранени. Всеки от хората държеше по една маска в скута си. Седяха, подредени в четири концентрични кръга, обърнати към светлината пред него.
Тук бяха умрели онези, които бяха построили това място. Как, тогава… Как се беше разбрало за ключа…
Уакс продължи да пълзи сред мъртъвците, замръзнали, въпреки дебелите си дрехи. Можеше да си ги представи как седят тук в очакване на края, докато топлината от металоемите им бавно се е изчерпвала. Студът, който бавно се е прокрадвал към тях — така, както нощта след залеза на слънцето; една окончателна, всепроникваща тъмнина.
А пред него — друг пиедестал. По-малък, издълбан от бял камък. Простата светлинка, която грееше на върха му, озаряваше чифт метални гривни. Тук не се виждаха никакви грандиозни украси или помпозност — само мълчаливото почитание на мъртвите.
Иззад гърба му долетя звук — стържене на ботуши по камъка; в следващия миг, в помещението нахлуха лъчи ярка светлина.
— Уаксилий? — чу той гласа на Едуорн.
Уакс се притаи, свит на земята.
— Знам, че си тук, синко — каза Едуорн. — Доста обилна следа от кръв оставяш. Няма как да не разбираш, че всичко вече свърши.
„Вече е аломант“, помисли си Уакс, като си спомни какво беше направил чичо му с пушката на Мараси. Сега носеше пистолет — алуминиевият, който беше използвала Телсин.
Телсин… Откога работеше тя за тях? Мразеше факта, че се беше досетил; мразеше факта, че първият му инстинкт — макар и верен — беше да насочи оръжието си към единствената си сестра. Просто беше прекалено логично. Уейн беше бутнал раницата извън летящото корабче по нейна вина. Тя беше убила мъжа в склада, точно преди да проговори — и, може би, да я издаде с думите, с които се готвеше да се обърне към нея.
Костюма не би… Не би дошъл в храма с тях, освен ако нямаше скрито предимство…
Трябваше да се съсредоточи. Едуорн наближаваше. Уакс се изкуши да Тласне куршум към него, но се сдържа. Едуорн вдигна фенера, който носеше, огря още по-ярко широката пустота и се огледа бавно наоколо. Явно още не беше забелязал Уакс, а и по телата имаше метал, така че нямаше да може да го открие по аломантичните линии. Кървавата следа, обаче, скоро щеше да го издаде.
И все пак, той продължи да чака, свит зад редицата фигури в имитация на техните сгърбени пози.
„Трябва да се добера до гривните…“
Чичо му щеше да го застреля, преди да се добере до тях. Ако изобщо успееше да измине разстоянието, без да загуби съзнание.
— Наистина, се опитах да те защитя — продължи Костюма.
— Какво си направил със сестра ми? — попита Уакс, а гласът му отекна сред мрака.
Костюма се усмихна и тръгна напред, оглеждайки внимателно труповете. Ако успееше да го примами по-наблизо…
— Нищо не съм ѝ направил — каза Едуорн. — Синко, тя привлече мен за каузата.
— Лъжеш — изсъска Уакс.
— Светът умира, Уаксилий! — каза Едуорн. — Казах ти, че скоро ще се роди един нов свят — свят, където няма място за хората като теб.
— Мога да намеря мястото си сред света на въздушните кораби.
— Не това имам предвид — отвърна Костюма. — Говоря за тайните, Уаксилий. За света, където констаблите съществуват, само за да карат хората да се чувстват по-спокойни. Това ще бъде свят на сенките, на скритата власт. Промяната вече е в ход. Онези, които господстват днес, не са хората, които се усмихват и държат речи пред тълпите.
Едуорн заобиколи един труп и проследи дирите на Уакс с поглед. Само още няколко крачки.
— Времето на кралете отмина — продължи. — Дните на всесилните герои, които хората обожествяват, са преброени, а с тях си отива и правото на аломантите върху мощта им. Човешките дарби вече няма да зависят от капризите на съдбата. Ще бъдат удостоени с тях онези, които ги заслужават. Онези, които могат да ги използват.
Той понечи да направи още една крачка, но се поколеба, свел поглед. После се ухили широко и отстъпи назад, а сърцето на Уакс падна в петите.
— Опитваш се да ме примамиш в капан, значи? Ама че недообмислен план, Уаксилий — каза той и изви шия нагоре. — Явно целият онзи участък на тавана е направен така, че да пропадне, ако стъпя там. Ти също ще попаднеш под него.