Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
През отвора скочи вълк с разтворена паст. Сферата го удари по средата на муцуната. В стаята плисна вода, събори Кити на пода и за момент я заслепи. Когато успя да отвори очи, около краката й се оттичаше водната вълна, изпълвайки въздуха с плискащи и всмукващи звуци. Вълкът го нямаше.
Кити се хвърли нагоре по стълбите.
В горната стая имаше няколко отворени прозореца: подът бе застлан със сребриста лунна светлина. Нещо долу на улицата нададе вой. Кити незабавно се огледа за изходи, не видя такива и ядосано изруга. И още по-зле — не можеше да подсигури гърба си: стъпалата излизаха направо на втория етаж — нямаше междинна врата или нещо друго, което да препречи пътя. Отдолу долетяха звуците на нещо тежко, което разплискваше плитката вода.
Кити се отдръпна от отвора и отиде до най-близкия прозорец. Бе стар и изгнил, дървото около стъклото висеше разместено. Кити го ритна с обувка. Дърво и стъкло се посипаха в пространството навън. Още преди да се пръснат на пътя долу тя вече се намираше на отвора, лунната светлина се разля по лицето й. Проточи врат напред и се огледа за дръжка.
На пътя долу една тъмна фигура се въртеше и тракаше със зъби. Тежките крака мачкаха парчетата стъкло. Усети, че я гледа, надявайки се да падне.
Нещо изскочи от стълбите с такава чудовищна сила, че почти налетя на отсрещната страна. Кити забеляза груба издатина на около фут над прозореца. Хвърли една сфера в стаята, протегна се и замахна нагоре. Обувките й задраскаха перваза на прозореца, мускулите изпукаха. През цялото време усещаше щипещата болка от разреза на дланта си.
Под нея се чу експлозия. От прозореца под размаханите й обувки изригнаха жълто-зелени огнени езици и за момент пътят бе осветен сякаш от бледо слънце.
Магическата светлина угасна. Кити висеше на стената, търсейки друго място да се хване. Забеляза едно, пробва го, реши, че е здраво. Започна да се катери. Малко нагоре имаше парапет; зад него, вероятно, се намираше плосък покрив: това й беше целта.
Липсата на сън и храна бяха изцедили енергията й; сякаш ръцете и краката й бяха пълни с вода. След няколко минути спря да си поеме въздух.
Под нея се чу дращене и стържене; лигавене, странно близо. Внимателно, впивайки пръсти в меките тухли, Кити погледна през рамо, надолу по протежение на тялото си, към далечния осветен от луната път. По средата между нея и паважа се виждаше бързо изкачваща се фигура. Вълчият облик бе заменен за целите на катеренето: лапите се бяха превърнали в дълги пръсти с нокти; предните крака на животното отново бяха добили човешки лакти, около костите отново имаше мускули, напрегнати от катеренето. Но лицето бе непроменено: отворена паст, блестящи на сребристата светлина зъби, изплезен на една страна, разпенен език. Жълтите очи я гледаха.
От гледката Кити без малко да се изпусне и да падне надолу в празното пространство. Вместо това, тя се притисна плътно към тухлите, прехвърли тежестта си на едната ръка и пъхна другата в чантата. Хвана първото нещо, което намери — някаква сфера, — и прицелвайки се бързо, я пусна към преследвача си.
Проблясвайки при въртенето, сферата мина на сантиметри от сиво-кафявия гръб; миг по-късно се удари в паважа, произвеждайки огнени езици.
Вълкът изгъргори дълбоко. Продължаваше да я преследва.
Кити прехапа устни и отново се хвърли да се катери. Пренебрегвайки протестите на тялото си, се заизкачва трескаво нагоре. Страхуваше се, че всеки момент хищническите нокти ще обхванат крака й. Чуваше дращенето на звяра по петите си.
Парапетът… С вик се набра на него, препъна се и падна. Чантата бе притисната под нея; не можеше да стигне до оръжията си.
Изви се по гръб. В същия този момент вълчата глава бавно се издигна над ръба на парапета, душейки жадно следата от кръв от ръката й. Жълтите му очи се вдигнаха и погледнаха право в нейните.
Пръстите на Кити се заровиха в обувката; измъкна ножа. С мъка се изправи на крака.
С внезапен, плавен отскок вълкът се стрелна над ръба на парапета и падна на покрива. Клекна на четири крака с приведена глава и напрегнати мускули. Изгледа Кити с крайчеца на очите си, преценявайки силата й, чудейки се дали да скочи. Кити размаха предупредително камата напред-назад.
— Виждаш ли това? — задъхваше се тя. — Сребро е, да знаеш.
Вълкът я изгледа косо. Предните му крака бавно се издигнаха, прегърбеният врат се удължи и изправи. Сега стоеше на задните си крака като човек, извисяващ се над нея и се поклащаше напред-назад, готов да нападне.
Свободната ръка на Кити се зарови в чантата за друга сфера. Знаеше, че няма много време преди…
Вълкът скочи, ноктите замахнаха, главата бе издадена напред. Кити се наведе, извъртя се и се хвърли нагоре с ножа. Вълкът издаде странно писклив звук, протегна лапа и болезнено удари Кити по рамото. Ноктите се врязаха в каишката на чантата; тя падна. Кити отново мушна. Вълкът отскочи назад извън обхвата й. Кити също отстъпи назад. Рамото й болезнено пулсираше от раната. Вълкът притискаше една малка рана от едната си страна. Тъжно поклати глава към нея. Изглеждаше само леко затруднен. Няколко секунди обикаляха в кръг един срещу друг, осветени от сребърната луна. Кити вече едва имаше сили да вдигне ножа.