Игра на часове

— Когато бях на деветнайсет — бавно каза Еди, продължавайки да се вглежда в далечината, сякаш напрегнато пресмяташе нещо. — Те не знаеха, че съм разбрал. Засипваха ме с лъжи за смъртта на брат ми. Но аз узнах истината… о, да, узнах я. Нямаше повече да ми пробутват врели — не кипели. В никакъв случай.

— Значи е станало малко преди отвличането.

Еди се усмихна.

— Не е за вярване, че успях да опазя тайната толкова много години. Чип сигурно страшно се е изненадал.

— Меко казано.

Кинг се озърна към Силвия, но тя бе зареяла поглед над мрачната вода и подскачаше при всяка гръмотевица. Вълнението беше тъй силно, че той усети как вечерята се надига в гърлото му. Потисна импулса да повърне и каза:

— Не се ли опита да обвиниш баща си?

— Как да го обвиня? Той беше непобедимият Боби Батъл. Не можеше да сбърка, мръсникът. Така и не призна какво е причинил на собствения си син. Не пропускаше да легне с проститутка, домъкна болестта у дома, уби Боби и пет пари не даваше. Това не ме изненада, по дяволите. Не му пукаше, че е убил собствената си плът и кръв. Мозъкът на Боби се разпадаше, очите му изтичаха, зъбите гниеха. През последните си години страдаше непрекъснато. Да, непрекъснато. Сякаш някой бе плиснал терпентин върху красива картина. Знаех, че Боби още е там, но вече не го виждах. — Еди бързо примига. — Всеки ден, човече, всеки ден го гледах как гасне. Когато стана съвсем зле, настоях да го заведат на лекар. Дявол да го вземе, помогнете на Боби, помогнете му. Моля ви! А те не пожелаха. Бил съм още хлапе. Не съм разбирал. Разбирах, човече. Всичко разбирах, само че вече беше твърде късно за Боби.

— Чух, че брат ти бил чудесен човек въпреки болките и страданията.

Лицето на Еди просветля.

— Да можеше да го видиш, Шон. Чудесно момче. Имаше всичко, което ми липсваше. Преди мозъкът му да сдаде багажа, беше умен, страхотно умен. Учеше ме на всичко, помагаше ми, грижеше се за мен. Беше моят голям брат. Бяхме готови на всичко един за друг. Колко весело си прекарвахме… — Кинг видя как солени сълзи се смесват с дъждовните капки по бузите на Еди. — А после изведнъж се разболя. Ставаше все по-зле и по-зле. Накрая мама го заведе на специалист; така и не ми каза какво е станало там, но положението на Боби продължи да се влошава. Умря четири дни след осемнайсетия ни рожден ден. Татко беше някъде по работа. Мама отказваше да влезе в стаята. Аз държах брат си, прегръщах го, докато издъхна, и после продължих да стискам, докато не ме принудиха да го пусна. — Еди помълча и добави: — Боби беше единственият истински приятел, който съм имал. Единственият човек, за когото съм сигурен, че ме обичаше.

— Ти каза, че не си бил изненадан от реакцията на баща си. А нещо друго изненада ли те? — попита Кинг.

— Искаш ли да знаеш кое ме изненада? Наистина ли искаш?