Игра на часове

Тя често клатеше глава, когато си спомняше.

— Никога не се бях чувствала тъй безпомощна, Шон. Никога не бях срещала тъй силен мъж. Сякаш в него се беше вселило нещо неземно.

— Мисля, че си права — отвърна Кинг.

Сега Кинг седеше зад бюрото и се питаше какво е искал да каже Еди с последните си думи, докато лежеше окървавен на онзи хълм.

Само едно деление встрани, мой човек. Тези шест думи кънтяха в главата му и не можеше да ги прогони. Накрая той стана, качи се в колата и потегли към имението. Мейсън му каза, че Реми си е у дома.

Във фоайето имаше нареден багаж.

— Заминава ли някой? — попита Кинг.

— Савана си намери работа в чужбина. Днес потегля.

Щастливка, помисли си Кинг, докато Мейсън го водеше по коридора.

Реми изглеждаше бледо копие на някогашната господарка на дома. Отпиваше от чаша кафе. Кинг не се съмняваше, че девет десети от съдържанието на чашата е бърбън.

— Чух, че Савана заминава — каза той, след като Мейсън излезе.

— Да, но спомена, че може да се върне за Коледа — отвърна с надежда майката.

Едва ли, помисли си Кинг.

— Доротея излезе ли от клиниката?

— Да. Отново живее в съседната къща. Ще й помогна да реши финансовите си проблеми.

— Радвам се да го чуя. Няма смисъл човек да се вкопчва в богатството. А тя ти е роднина. Подозират ли я още за смъртта на Кайл?

— Не ми се вярва. Едва ли някога ще разгадаят това убийство.

— Кой знае…

Не си казаха нищо за Еди. А и какво ли имаха да си кажат?

Кинг бързаше да си тръгне, затова реши да пристъпи направо.

— Реми, дойдох да ти задам един въпрос. Става дума за един ваш бивш служител на име Били Едуардс.

Тя рязко вдигна очи към него.

— Механикът?

— Същият.

— И какъв е въпросът?

— Трябва ми точната дата на неговото напускане.

— Ще я откриеш във ведомостите за заплатите.

— Надявах се да го кажеш.

Той я изгледа настойчиво.

— Сега ли ги искаш?

— Веднага.

Когато Реми му донесе ведомостите, Кинг понечи да си тръгне, но нещо го накара да спре.

Той се загледа в безупречно облечената Ремингтън Батъл, седнала на красиво старинно кресло — истинско въплъщение на типичната южняшка дама.

Тя вдигна глава и студено попита:

— Има ли още нещо?

— Струваше ли си?

— Кое?

— Да бъдеш съпруга на Боби Батъл. Струваше ли си да загубиш и двамата си синове?

— Как смееш? — възкликна тя. — Осъзнаваш ли през какъв ад минах?

— Да, и на мен не ми беше лесно. Защо не отговориш на въпроса?

— А защо да отговарям? — възрази тя.

— Наречи го благосклонен жест на една изтънчена и достойна дама.

— Иронията ти не ме засяга.

— Тогава позволи ми да говоря направо. Боби — младши беше твое дете. Как можа просто да го оставиш да умре?